— Никакви глупости, нали! Не сме тук да спим. При най-малката тревога отворете прозорците откъм двора и ме извикайте. Внимавайте и откъм водата. Дяволи като тях не се плашат от десет метра отвесна скала.
Той ги заключи, взе със себе си ключовете и каза на барона:
— А сега — на нашия пост.
Бе избрал да прекара нощта в едно малко помещение в самите крепостни стени, между двете главни врати — стая на пазача преди. Една шпионка гледаше към моста, а друга — към двора. В един от ъглите се забелязваше нещо като отвор на кладенец.
— Твърдяхте, господин барон, че този кладенец е единственият вход към подземията и че открай време е засипан?
— Да.
— Тогава, ако не съществува някакъв друг отвор, дето само Арсен Люпен го знае, което е малко съмнително, ние можем да сме спокойни.
Той постави един до друг три стола, разположи се удобно, запали лулата си и въздъхна:
— Наистина, господин барон, сигурно твърде много желая да прибавя още един етаж на къщурката, в която ще завърша дните си, за да приема една толкова елементарна задача. Ако разкажа историята на приятелчето Люпен, ще се хване за корема от смях.
Баронът не се смееше. Напрегнал слух, той изследваше тишината с растящо безпокойство. От време на време се навеждаше над кладенеца и потапяше в зейналия отвор тревожния си поглед.
Единадесет часът, полунощ, един часът — отминаха.
Внезапно той стисна ръката на Ганимар, който веднага се събуди.
— Чувате ли?
— Да.
— Какво е това?
— Моето хъркане!
— Не, не, чуйте…
— А, да, наистина, това е автомобилен клаксон.
— Тогава?
— Тогава малко вероятно е Люпен да си послужи с автомобил като със стенобойна машина, за да разруши вашия замък. Така че, господин барон, на ваше място щях да спя… както ще имам честта да го сторя отново. Лека нощ.
Това бе единствената тревога. Ганимар поднови прекъснатия си сън, а баронът не чу нищо друго освен звучното му и ритмично хъркане.
Призори те излязоха от своята клетка. Тържествен, ведър покой, покоят на утро край свежа вода обгръщаше замъка. Каорн, сияещ от радост, и Ганимар, все тъй спокоен, изкачиха заедно стълбището. Никакъв шум. Нищо подозрително.
— Какво ви казах, господин барон? Наистина не трябваше да приемам… Срам ме е…
Той взе ключовете и влезе в галерията. На два стола, излегнати и с увиснали ръце, двамата агенти спяха.
— Гръм и мълнии! — изруга инспекторът. В същия момент баронът нададе вик:
— Картините!… Бюфетът!…
Той заекваше, задушаваше се с протегнати към опразнените места ръце, към оголените стени, където стърчаха само гвоздеите с висналите ненужни върви. Вато — изчезнал! Рубенсите — взети! Стенните килими — откачени! Витрините — опразнени от бижутата!
— И свещниците ми стил Луи XVI… И светилниците от епохата на Регентството!… И Мадоната от дванадесетия…
Той тичаше от едно на друго място — слисан, отчаян. Припомняше си покупните цени, сумираше понесените загуби, трупаше цифри и всичко това — хаотично, с неясни думи, с незавършени фрази. Тъпчеше с крака, гърчеше се, луд от ярост и болка. Имаше вид на разорен човек, комуто не остава нищо друго, освен да си пръсне черепа.
Ако нещо би могло да го утеши, това би било само вцепенението на Ганимар. Противно на барона, инспекторът не помръдваше. Той изглеждаше вкаменен и с реещ поглед оглеждаше всичко наоколо. Прозорците? Затворени. Ключалките? Недокоснати. Никакъв процеп на тавана. Никаква дупка на пода. Пълен порядък. Всичко е било извършено обмислено, по неумолим и логичен план.
— Арсен Люпен… Арсен Люпен — шепнеше той сразен. Внезапно се нахвърли на двамата си агенти, като че най-после яростта го бе събудила, и ги раздруса яростно, проклинайки. Не помръднаха!
— По дяволите — промълви той, — случайно ли е това? Наведе се и един след друг ги разгледа внимателно: спяха, но не с естествен сън. Каза на барона:
— Приспали са ги.
— Но кой?
— Ех! Ами той, по дяволите!… Или бандата му, но ръководена от него. Това е типичен за него удар. Неговият почерк.
— В такъв случай съм загубен. Нищо не може да се направи.
— Нищо не може да се направи.
— Но това е ужасно, това е чудовищно!
— Направете жалба.
— Каква полза?
— Ами все пак опитайте… правосъдието има възможности.
— Правосъдието! Та нали вие сам виждате… Дори сега, когато бихте могли да търсите следи, да откриете нещо, вие не помръдвате.