— Какво ви казах, господин барон? Наистина не трябваше да приемам… Срам ме е…
Той взе ключовете и влезе в галерията. На два стола, излегнати и с увиснали ръце, двамата агенти спяха.
— Гръм и мълнии! — изруга инспекторът. В същия момент баронът нададе вик:
— Картините!… Бюфетът!…
Той заекваше, задушаваше се с протегнати към опразнените места ръце, към оголените стени, където стърчаха само гвоздеите с висналите ненужни върви. Вато — изчезнал! Рубенсите — взети! Стенните килими — откачени! Витрините — опразнени от бижутата!
— И свещниците ми стил Луи XVI… И светилниците от епохата на Регентството!… И Мадоната от дванадесетия…
Той тичаше от едно на друго място — слисан, отчаян. Припомняше си покупните цени, сумираше понесените загуби, трупаше цифри и всичко това — хаотично, с неясни думи, с незавършени фрази. Тъпчеше с крака, гърчеше се, луд от ярост и болка. Имаше вид на разорен човек, комуто не остава нищо друго, освен да си пръсне черепа.
Ако нещо би могло да го утеши, това би било само вцепенението на Ганимар. Противно на барона, инспекторът не помръдваше. Той изглеждаше вкаменен и с реещ поглед оглеждаше всичко наоколо. Прозорците? Затворени. Ключалките? Недокоснати. Никакъв процеп на тавана. Никаква дупка на пода. Пълен порядък. Всичко е било извършено обмислено, по неумолим и логичен план.
— Арсен Люпен… Арсен Люпен — шепнеше той сразен. Внезапно се нахвърли на двамата си агенти, като че най-после яростта го бе събудила, и ги раздруса яростно, проклинайки. Не помръднаха!
— По дяволите — промълви той, — случайно ли е това? Наведе се и един след друг ги разгледа внимателно: спяха, но не с естествен сън. Каза на барона:
— Приспали са ги.
— Но кой?
— Ех! Ами той, по дяволите!… Или бандата му, но ръководена от него. Това е типичен за него удар. Неговият почерк.
— В такъв случай съм загубен. Нищо не може да се направи.
— Нищо не може да се направи.
— Но това е ужасно, това е чудовищно!
— Направете жалба.
— Каква полза?
— Ами все пак опитайте… правосъдието има възможности.
— Правосъдието! Та нали вие сам виждате… Дори сега, когато бихте могли да търсите следи, да откриете нещо, вие не помръдвате.
— Да открия нещо след Арсен Люпен! Но, скъпи господине, Арсен Люпен никога нищо не оставя след себе си! Започвам да се питам дали той не уреди нарочно да го арестуват в Америка!
— Тогава трябва да се откажа от картините си, от всичко! Та той задигна бисерите на моята колекция. Бих дал цяло състояние, за да ги имам отново. Щом нищо не може да се направи срещу него, да каже цената!
Ганимар го изгледа втренчено:
— Това е разумна приказка. Няма ли да се откажете?
— Не, не, не. Но защо?
— Имам една идея?
— Каква идея?
— Ще поговорим пак, ако анкетата излезе безуспешна… Само че нито дума за мен, ако искате да успея.
И процеди през зъби:
— Вярно е, че няма с какво да се гордея.
Двамата агенти постепенно идваха в съзнание, с онзи слисан вид, който имат хората, отърсващи се от хипнотичен сън. Отваряха зачудени очи, мъчеха се да разберат. Когато Ганимар ги разпита, те нищо не си спомняха.
— Все пак трябва да сте видели някого?
— Не.
— Припомнете си!
— Не, не.
Помислиха и единият от тях отговори.
— Да, пих малко вода.
— Вода от тази гарафа?
— Да.
— Аз също — заяви вторият.
Ганимар я помириса, отпи. Никакъв специален вкус, никаква миризма.
— Хайде — каза той, — губим си времето. За пет минути не могат да се решават задачите, поставени от Арсен Люпен. Но, да го вземат дяволите, кълна се, че ще го пипна отново. Той спечели втория манш. Остава ми реваншът!
Същия ден бе подадена жалба за кражба при утежнени обстоятелсва от барон Каорн срещу Арсен Люпен, задържан в затвора Санте!
Баронът често съжаляваше за тази жалба, като видя Малаки, предоставен на полицаите, прокурора, следователя, журналистите, на любопитството на всички, които се промъкваха навсякъде, където не трябваше да бъдат.
Аферата вече разпалваше страстите на общественото мнение. Бе станала при такива странни обстоятелства, името на Арсен Люпен тъй, възбуждаше въображението, че и най-фантастичните истории, които пълнеха колоните на вестниците, срещаха доверието на публиката.