А първоначалното писмо на Арсен Люпен, публикувано от „Еко дьо Франс“ (никой никога не разбра кой бе съобщил текста), това писмо, в което барон Каорн беше безочливо предизвестен за заплахата, причини много голямо вълнение. Незабавно бяха предложени невероятни обяснения. Припомниха съществуването на прочутите подземни ходове и Прокуратурата насочи разследванията си в тази насока.
Претърсиха замъка от горе до долу. Усъмниха се във всеки камък. Проучиха облицовките и комините, рамките на огледалата и гредите на таваните. Под светлината на факли изследваха огромните изби, в които господарите на Малаки са трупали преди своите муниции и провизии. Сондираха недрата на скалата. Напразно. Не откриха и най-малка следа от подземни ходове. Не съществуваше никакъв таен проход.
И тъй да е, отговаряха от всички страни, но мебели и картини не могат да изчезнат като привидения. Такива неща се изкарват през врати и прозорци и хората, които си ги присвояват, влизат и си излизат също тъй през врати и прозорци. Какви са тези хора? Как са влезли? И как са си отишли?
Прокуратурата на Руан, убедена в своето безсилие, потърси помощта на парижките полицаи. Г-н Дюдуи, шеф на Дирекцията на полицията, изпрати най-добрите хрътки на желязната бригада. Самият той прекара четиридесет и осем часа в Малаки. И не постигна повече от другите.
Тогава нареди да извикат инспектор Ганимар, чиито услуги неведнъж бе имал случай да оцени.
Ганимар изслуша мълчаливо инструкциите на своя началник, после, поклащайки глава, рече:
— Мисля, че да се претърсва замъка е неправилно. Решението е другаде.
— Но къде другаде?
— При Арсен Люпен.
— При Арсен Люпен! Да се предложи такова нещо, означава да се приеме неговото участие.
— Аз го приемам. Нещо повече, смятам го за сигурно.
— Хайде, Ганимар, това е абсурдно. Арсен Люпен е в затвора.
— Добре, Арсен Люпен е в затвора. Наблюдават го, приемам. Но и да беше с вериги на краката, въжета на китките и със запушена с кърпа уста, не бих променил мнението си.
— И защо така?
— Защото единствен Арсен Люпен е в състояние да обмисли една операция с такъв размах и да я обмисли така, че да успее… както и успя.
— Думи, Ганимар!
— Които са реалност. Така че, да не се търсят подземни ходове, въртящи се каменни блокове и други глупости от този род. Нашият човек не използва толкова остарели прийоми. Неговите са днешни или по-скоро — утрешни.
— И какво заключавате?
— Заключавам, че трябва да ме упълномощите да прекарам един час с него.
— В килията му?
— Да. При завръщането от Америка ние поддържахме по време на пътуването прекрасни отношения и се осмелявам да твърдя, че той изпитва известни симпатии към този, който успя да го арестува. Ако може да ми даде някои пояснения, без да загуби престижа си, той няма да се поколебае да ми спести безполезното пътуване.
Беше малко след пладне, когато въведоха Ганимар в килията на Арсен Люпен. Последният, изтегнат в леглото си, повдигна глава и нададе радостен вик:
— Ах! Та това е истинска изненада. Скъпият Ганимар — тук!
— Самият той.
— Много неща желаех в това убежище, което сам си избрах… но нищо тъй страстно, както да те приема в него.
— Много мило.
— Е, не, не. Публично признавам, че изпитвам към теб най-голямо уважение.
— От което се гордея.
— Винаги съм твърдял: Ганимар е най-добрият ни полицай. Той е почти равен виждаш, че съм честен, — той е почти равен на Шерлок Холмс. Не, не, наистина съм отчаян, но мога да ти предложа само този трикрак стол. И нищо разхладително, даже чаша бира! Прощавай, тук съм само временно.
Ганимар седна усмихнат и затворникът продължи, щастлив да поприказва малко:
— Боже мой, колко съм доволен, че мога да отморя очите си с гледката на един честен човек! До гуша ми дойдоха всички тези физиономии на шпиони и доносчици, които десет пъти дневно претърсват джобовете ми и скромната ми килия, за да се уверят, че не подготвям бягство. Пфуй, колко много държи на мен правителството!…
— Има право…
— Ами! Бих бил тъй щастлив да ме оставят да си живея в моето малко ъгълче!
— С доходите на другите!
— Нали? Би било тъй просто! Но аз бърборя, говоря глупости, а ти може би бързаш. На въпроса, Ганимар! На какво дължа честта да бъда посетен?