— Аферата Каорн — заяви Ганимар без заобикалки.
— Стой! Една секунда… То е, защото съм зает с толкова много работа! Да открия най-напред в мозъка си досието на случая Каорн… А, ето, открих го. Афера Каорн, замък Малаки, департамент Долна Сена. Два Рубенса, един Вато и няколко дреболии.
— Дреболии!
— Е, бога ми, всичко туй е дребна работа. Има и по-добро! Но достатъчно е, че аферата те интересува… Думай, Ганимар.
— Трябва ли да ти обясня докъде сме стигнали със следствието!
— Няма нужда. Прочетох тазсутреишите вестници. Ще си позволя дори да кажа, че не напредвате бързо.
— Точно по тази причина апелирам към твоята любезност.
— Изцяло на услугите ти.
— Най-напред следното: нали ти проведе операцията?
— От А до Я.
— Предупредителното писмо? Телеграмата?
— Са от твоя слуга. Трябва да имам някъде разписките. Арсен отвори чекмеджето на малката проста дървена масичка, която заедно с леглото и трикракото столче съставляваше цялата мебелировка на килията, взе две смачкани хартийки и ги подаде на Ганимар.
— Виж ти — се провикна последният, — ами че аз те мислех за постоянно наблюдаван и обискирван при най малкия повод. А ти четеш вестници, събираш разписки от пощата…
— Ба! Тези хора са толкова тъпи! Те разпарят подплатата на сакото ми, проучват подметките на ботите ми, прислушват стените на това помещение, но никому не би хрумнало, че Арсен Люпен е дотам прост, та да избере едно толкова лесно скривалище.
Ганимар, развеселен, се провикна:
— Какъв хитрец! Объркващ ме. Хайде, разкажи ми историята.
— О–хо! Много бързаш. Да те посветя във всичките си тайни… да ти разкрия малките си трикове… Това е много сериозно.
— Сбърках ли, като разчитах на твоята услужливост?
— Не, Ганимар, и тъй като настояваш…
Арсен Люпен обиколи няколко пъти стаята, после, спирайки се:
— Какво мислиш за писмото ми до барона?
— Мисля, че си искал да се забавляваш и малко нещо да смаеш обществото.
— Така значи, да смая обществото! Уверявам те, Ганимар, смятах те за по-досетлив. Нима аз, Арсен Люпен, мога да се занимавам с такива детинщини! Вих ли писал това писмо, ако можех да обера барона, без да му пиша? Ами разбери, ти и останалите, че това писмо е неизбежната изходна точка, лостът, който задействува цялата машина. Хайде да караме подред и да подготвим заедно, ако желаеш, обира на Малаки.
— Слушам те.
— Да си представим следователно един плътно затворен и барикадиран замък, като този на барон Каорн. Ще изоставя ли играта и ще се откажа ли от съкровищата, които желая, само затова, че замъкът, в който се намират, е недостъпен?
— Разбира се, не.
— Ще се опитам ли да атакувам, както едно време, начело на група авантюристи?
— Детинщина!
— Ще се промъкна ли скрито?
— Невъзможно.
— Остава едно средство, единственото по мое мнение: да направя така, че да бъда поканен от собственика на споменатия замък.
— Средството е оригинално.
— И толкова лесно! Да предположим, че един ден споменатият собственик получава писмо, което го предупреждава за замислите на някой си Арсен Люпен, известен крадец. Какво ще направи той?
— Ще изпрати писмото на прокурора.
— Който ще се подиграе с него, тъй като споменатият Люпен в момента е под ключ. Сиреч обезумява добрият човечец и е готов да поиска помощ от първия срещнат, нали?
— Без съмнение.
— И ако се случи да прочете в някакъв парцал, че един прочут полицай е на летуване в съседното селище…
— Той ще се обърне към този полицай.
— Ти го каза. Но да приемем, че предвиждайки неизбежната постъпка, Арсен Люпен е помолил един от най-ловките си приятели да се настани в Кодбек, да се свърже с редактора на „Ревей“, вестник, за който баронът е абониран, да подшушне, че еди кой си е прочутият полицай, какво ще последва?
— Редакторът ще съобщи в „Ревей“ за присъствието на гореспоменатия полицай в Кодбек.
— Отлично! И от двете неща, едното: или рибата — искам да кажа Каорн — няма да клъвне и тогава нищо не се случва, или — и това е по-правдоподобната хипотеза — той дотичва цял разтреперан. И ето че моят Каорн моли един от най-добрите ми приятели за помощ срещу мен.