Выбрать главу

— Аферата Каорн — заяви Ганимар без заобикалки.

— Стой! Една секунда… То е, защото съм зает с толкова много работа! Да открия най-напред в мозъка си досието на случая Каорн… А, ето, открих го. Афера Каорн, замък Малаки, департамент Долна Сена. Два Рубенса, един Вато и няколко дреболии.

— Дреболии!

— Е, бога ми, всичко туй е дребна работа. Има и по-добро! Но достатъчно е, че аферата те интересува… Думай, Ганимар.

— Трябва ли да ти обясня докъде сме стигнали със следствието!

— Няма нужда. Прочетох тазсутреишите вестници. Ще си позволя дори да кажа, че не напредвате бързо.

— Точно по тази причина апелирам към твоята любезност.

— Изцяло на услугите ти.

— Най-напред следното: нали ти проведе операцията?

— От А до Я.

— Предупредителното писмо? Телеграмата?

— Са от твоя слуга. Трябва да имам някъде разписките. Арсен отвори чекмеджето на малката проста дървена масичка, която заедно с леглото и трикракото столче съставляваше цялата мебелировка на килията, взе две смачкани хартийки и ги подаде на Ганимар.

— Виж ти — се провикна последният, — ами че аз те мислех за постоянно наблюдаван и обискирван при най малкия повод. А ти четеш вестници, събираш разписки от пощата…

— Ба! Тези хора са толкова тъпи! Те разпарят подплатата на сакото ми, проучват подметките на ботите ми, прислушват стените на това помещение, но никому не би хрумнало, че Арсен Люпен е дотам прост, та да избере едно толкова лесно скривалище.

Ганимар, развеселен, се провикна:

— Какъв хитрец! Объркващ ме. Хайде, разкажи ми историята.

— О–хо! Много бързаш. Да те посветя във всичките си тайни… да ти разкрия малките си трикове… Това е много сериозно.

— Сбърках ли, като разчитах на твоята услужливост?

— Не, Ганимар, и тъй като настояваш…

Арсен Люпен обиколи няколко пъти стаята, после, спирайки се:

— Какво мислиш за писмото ми до барона?

— Мисля, че си искал да се забавляваш и малко нещо да смаеш обществото.

— Така значи, да смая обществото! Уверявам те, Ганимар, смятах те за по-досетлив. Нима аз, Арсен Люпен, мога да се занимавам с такива детинщини! Вих ли писал това писмо, ако можех да обера барона, без да му пиша? Ами разбери, ти и останалите, че това писмо е неизбежната изходна точка, лостът, който задействува цялата машина. Хайде да караме подред и да подготвим заедно, ако желаеш, обира на Малаки.

— Слушам те.

— Да си представим следователно един плътно затворен и барикадиран замък, като този на барон Каорн. Ще изоставя ли играта и ще се откажа ли от съкровищата, които желая, само затова, че замъкът, в който се намират, е недостъпен?

— Разбира се, не.

— Ще се опитам ли да атакувам, както едно време, начело на група авантюристи?

— Детинщина!

— Ще се промъкна ли скрито?

— Невъзможно.

— Остава едно средство, единственото по мое мнение: да направя така, че да бъда поканен от собственика на споменатия замък.

— Средството е оригинално.

— И толкова лесно! Да предположим, че един ден споменатият собственик получава писмо, което го предупреждава за замислите на някой си Арсен Люпен, известен крадец. Какво ще направи той?

— Ще изпрати писмото на прокурора.

— Който ще се подиграе с него, тъй като споменатият Люпен в момента е под ключ. Сиреч обезумява добрият човечец и е готов да поиска помощ от първия срещнат, нали?

— Без съмнение.

— И ако се случи да прочете в някакъв парцал, че един прочут полицай е на летуване в съседното селище…

— Той ще се обърне към този полицай.

— Ти го каза. Но да приемем, че предвиждайки неизбежната постъпка, Арсен Люпен е помолил един от най-ловките си приятели да се настани в Кодбек, да се свърже с редактора на „Ревей“, вестник, за който баронът е абониран, да подшушне, че еди кой си е прочутият полицай, какво ще последва?

— Редакторът ще съобщи в „Ревей“ за присъствието на гореспоменатия полицай в Кодбек.

— Отлично! И от двете неща, едното: или рибата — искам да кажа Каорн — няма да клъвне и тогава нищо не се случва, или — и това е по-правдоподобната хипотеза — той дотичва цял разтреперан. И ето че моят Каорн моли един от най-добрите ми приятели за помощ срещу мен.