— Може би щеше да е по-благоразумно въобще да не влизаш — възрази инспекторът.
— А-а! Господинът се подиграва, господинът си спомня, че е имал честта да извърши арестуването ми? Знай, уважаеми приятелю, че никой — и ти не повече от всеки друг — не би могъл да сложи ръка на мен, ако в онзи критичен момент не бях завладян от нещо много по-важно.
— Изненадваш ме.
— Една жена ме гледаше, Ганимар, и аз я обичах. Разбираш ли какво се съдържа във факта да си гледан от жената, която обичаш? Останалото не ме интересуваше, кълна се. Ето защо съм тук.
— От доста време, позволи ми да го отбележа.
— Исках първо да забравя. Не се смей, приключението беше очарователно и аз все още пазя нежния спомен… А освен това съм малко нещо неврастеник! В наши дни животът е толкова напрегнат! Трябва да умееш в определено време да направиш онова, което се нарича лечение чрез усамотяване. Това място е без грешка за подобен режим. Тук практикуват лечението на Санте5 по всички правила.
— Арсен Люпен — забеляза Ганимар, — ти ме поднасяш.
— Ганимар — декларира Арсен Люпен, — днес сме петък. Идната сряда ще дойда да изпуша една пура при теб, на улица „Перголез“, в четири часа следобед.
— Арсен Люпен, очаквам те.
Те си стиснаха ръце като двама добри приятели, които истински се ценят един друг, и старият полицай се насочи към вратата.
— Ганимар!
Последният се обърна.
— Ганимар, забравяш часовника си.
— Моя часовник?
— Да, забутал се е в джоба ми.
Той му го върна, като се извиняваше:
— Извини ме… лош навик… Нямам основание да те лиша от часовника ти само затова, че са взели моя. Още повече че имам тук един хронометър, от който не мога да се оплача и който задоволява напълно нуждите ми.
Той извади от чекмеджето един голям златен часовник, тежък и удобен, украсен с тежка верижка.
— Този пък от кой джоб идва? — попита Ганимар. Арсен Люпен разгледа небрежно инициалите.
— Ж. Б. — Кой ли пък може да е този? Ах, да, спомням си, Жюл Бувие, моят следовател, очарователен мъж…
III
БЯГСТВОТО НА АРСЕН ЛЮПЕН
В момента, в който Арсен Люпен, вече привършил с обяда, изваждаше от джоба си една хубава пура със златна лентичка и благосклонно я разглеждаше, вратата на килията се отвори. Той успя само да я хвърли в чекмеджето и да се отдалечи от масата. Влезе пазачът, беше часът за разходка.
— Чаках те, драги приятелю — провикна се Люпен, все тъй в добро настроение.
Излязоха. Едва бяха завили зад ъгъла в коридора, когато двама души, на свой ред, проникнаха в килията и започнаха старателен преглед. Единият беше инспектор Дийози, другият — инспектор Фоланфан.
Искаха да се сложи най-сетне край. Вече нямаше съмнение: Арсен Люпен беше запазил връзките си с външния свят и кореспондираше със своите съмишленици. Ето, предната вечер „Гран Журнал“ публикува следните редове, адресирани до неговия съдебен кореспондент:
Господине,
В статия, появила се тези дни, Вие употребихте по мой адрес изрази, които нищо не може да оправдае. Няколко дни преди да започне моят процес ще дойда да Ви поискам сметка.
Искрени поздрави
Почеркът наистина беше на Арсен Люпен. Сиреч той изпращаше писма. Сиреч — получаваше. Сиреч сигурно беше, че подготвя онова бягство, за което тъй арогантно бе съобщил.
Положението ставаше нетърпимо. Споразумял се със съдия-следователя, шефът на Дирекцията на полицията, г-н Дюдуи, отиде лично в затвора Санте да инструктира директора за предохранителните мерки, които би следвало да се вземат. И още с пристигането си изпрати двама души в килията на задържания.
Те повдигнаха всяка плоча, демонтираха леглото, направиха всичко, което е прието да се прави в подобни случаи, и накрая не намериха нищо. Точно щяха да се откажат от обиска, когато пазачът притича запъхтян и им каза:
— Чекмеджето… погледнете в чекмеджето на масата. Стори ми се, че когато влизах, той го затваряше.
Те погледнаха и Дийози се провикна:
— Бога ми, пипнахме го този път нашия клиент. Фоланфан го спря.
— Стой, малкия. Шефът ще направи инвентаризацията.
— Все пак тази луксозна пура…
— Остави хаванската пура и да предупредим шефа.