Ах, кълна се! В този тържествен момент, когато Ганимар и двама от неговите сътрудници ме обкръжаваха, всичко ми бе безразлично, арестуването ми, враждебността на хората, всичко освен едно: решението, което мис Нели щеше да вземе за това, което й бях поверил.
Че ще имат срещу мен материално и решаващо доказателство — от това и не помислях да се страхувам, ала щеше ли да се реши мис Нели да им предостави това доказателство.
Щеше ли да ме предаде, да ме погуби? Щеше ли да действува като безпощаден враг, или като жена, която помни и чието презрение се смекчава от някакво снизхождение, от някаква неволна симпатия?
Тя мина пред мен. Поклоних й се ниско, безмълвно. Потънала сред другите пътници, се насочи към стълбата с моя „Кодак“ в ръка.
Естествено, помислих си, не смее да го направи пред всички. След един миг, след един час ще го предаде.
Но като стигна до средата на стълбата, с добре изиграна несръчност тя го изпусна във водата между стената на кея и борда на кораба.
След това я видях да се отдалечава.
Красивият й силует се загуби в тълпата, появи се отново и изчезна. Беше свършено, свършено завинаги.
За миг останах неподвижен, едновременно тъжен и проникнат от нежно умиление, след туй въздъхнах и за голямо учудване на Ганимар казах:
— Все пак жалко, че не съм честен човек…
Така в една зимна вечер Арсен Люпен ми разказа историята на своето арестуване. Куп случайности, които някой ден ще опиша, бяха създали между нас връзки… да ги нарека приятелски. Да, смея да мисля, че Арсен Люпен ме удостои с известно приятелство и точно от приятелски чувства понякога ме посещава неочаквано, внасяйки в тишината на моя работен кабинет младежката си веселост, отблясъка на своя буен живот и доброто настроение на човек, комуто съдбата е отредила само благосклонност и усмивки.
Как изглежда? Как бих могъл да го опиша? Двадесет пъти съм виждал Арсен Люпен и двадесет пъти при мен се е появявал друг човек… или по-скоро някакво същество, от което сякаш двадесет огледала ми изпращаха двадесет изкривени и обезформени образа, всеки със свои собствени очи, специфична фигура, характерен жест, силует и характер.
— Самият аз — казва той — вече не знам кой съм. Не мога да се позная в огледалото.
Остроумие, несъмнено, и парадокс, но истина за тези, които го срещат и които познават безкрайните му възможности, търпението, умението му да се гримира, изумителната дарба да променя пропорциите на лицето си и дори да нарушава съотношението помежду им.
— Защо — продължава той — трябва да имам само една външност? Защо да не избегна опасността, която крие едно и също лице? Действията ми достатъчно ме характеризират.
И уточнява с някаква гордост:
— Толкова по-добре, ако никога не могат да кажат със сигурност: ето го Арсен Люпен. Важното е да казват, без да има опасност да сбъркат: Арсен Люпен го е свършил! Туй е работа на Арсен Люпен!
Това са някои негови деяния, някои от приключенията, които се опитвам да възстановя по признанията, с които имаше добрината да ме удостоява понякога в зимните вечери, сред тишината на моя работен кабинет…
II
АРСЕН ЛЮПЕН В ЗАТВОРА
Няма турист, достоен за това име, който да не познава бреговете на Сена и да не е забелязал, движейки се от развалините Жюмиеж към развалините Сен-Вандрий, странния малък феодален замък Малаки, тъй гордо кацнал на скала в самата река. Един сводест мост го свързва с пътя. Основите на мрачните му кули се сливат с гранита, върху който е построен — огромен блок, откъснат от кой знае коя планина и запокитен там от някакъв страхотен земен гърч. Наоколо спокойната вода на голямата река се плиска помежду тръстиките, а стърчиопашки трептят върху влажните гребени на речните камъни.
Историята на Малаки е груба като името му и враждебна като силуета му. Само битки, обсади, нападения, грабежи и кланета. По седенките в Ко2 със страх си припомнят извършените престъпления. Разказват тайнствени легенди, говорят за прочутото подземие, през което се стигало преди до абатството Жюмиеж и до замъка на Агнес Сорел, любовницата на Карл VII.
В това древно леговище на герои и разбойници живее барон Натан Каорн, барон Сатана, както го наричаха преди в Борсата, където той забогатя подозрително бързо. Разорените владетели на Малаки трябва да са му предали за парче хляб дома на своите прадеди. Той настани в него великолепните си колекции от мебели и картини, фаянс и дърворезби. Живее там самотен с трима стари прислужници. Никой никога не влиза в замъка. Никой никога не е съзерцавал сред декора на древните зали трите Рубенса, двата Вато, стола на Жан Гужон3 и толкова други чудеса, измъкнати с наддаване от богатите посетители на публичните търгове.