Още същата вечер той писа на прокурора в Руан. Изпрати заплашителното писмо и поиска помощ и закрила.
Отговорът не закъсня: тъй като споменатият Арсен Люпен е понастоящем задържан в затвора Санте, следен е отблизо и не му е възможно да пише, писмото е могло да бъде дело само на измамник. Доказателства: логиката и здравият разум, както реалността на фактите. При все това, от свръх предпазливост, бяха предоставили писмото на експерт-графолог, който твърдеше, че въпреки известно сходство, почеркът не е на задържания.
„Въпреки известно сходство“ — баронът запомни само тези три смущаващи думи, в които виждаше признание за едно съмнение, което за самия него би било достатъчно, за да се намеси законът. Страховете му го влудиха. Току препрочиташе писмото. „Ще се погрижа лично за тях.“ И тази точна дата: през нощта в сряда на 27 срещу 28 септември!…
Мнителен и саможив, той не бе посмял да се довери на прислужниците си, чиято преданост, както му се струваше, едва ли щеше да издържи всички изпитания. Въпреки това, за пръв път от години, той изпитваше нуждата да говори, да се посъветва. Изоставен от правосъдието на своята област, не се надяваше вече на защита със собствени средства и възнамеряваше да отиде до Париж и да помоли за помощ някой стар полицай.
Минаха два дни. На третия, като си преглеждаше вестниците, той трепна от радост. „Льо Ревей дьо Кодбек“ публикуваше това кратко съобщение:
Вече близо три седмици в нашия град се намира главният инспектор Ганимар, един от ветераните на Службата за безопасност. Господин Ганимар, чийто последен подвиг — арестуването на Арсен Люпен — му донесе европейска слава, си почива от продължителното напрежение с лов на кротушки и блескуни.
Ганимар! Ето го съюзника, когото барон Каорн търсеше! Та кой по-добре от хитрия и търпеливия Ганимар би могъл да осуети намеренията на Люпен!
Баронът не се поколеба. Шест километра деляха замъка от малкото градче Кодбек. Той ги премина с бодра стъпка, превъзбуден от надеждата за спасение.
След няколко безплодни опита да открие адреса на главния инспектор, той се насочи към канцелариите на „Ревей“, разположени по средата на кея. Там намери редактора на съобщението, който, приближавайки се до прозореца, възкликна:
— Ганимар ли? Ще го срещнете по кея с въдица в ръка. Точно там се запознахме и случайно прочетох името му, гравирано на въдицата. Ето го — малкото старче, дето се вижда там под дърветата.
— В редингот и със сламена шапка?
— Точно така! А-а, странен екземпляр, мълчалив и намръщен.
Пет минути по-късно баронът пристъпи към прочутия Ганимар, представи се и се опита да поведе разговор. Като не успя, пристъпи направо към въпроса и изложи случая си.
Другият го изслуша неподвижен, без да сваля поглед от рибите, които дебнеше, после обърна глава към него, огледа го от главата до краката с израз на дълбоко състрадание и рече:
— Господине, не е нормално да се предупреждават хората, които ще бъдат обрани. Арсен Люпен особено не прави подобни груби грешки.
— И все пак…
— Господине, ако имах и най-малкото съмнение, повярвайте, удоволствието да тикна още веднъж в ареста скъпия Люпен щеше да надделее над всяко друго съображение. За нещастие младият човек е под ключ.
— Ако избяга?…
— Не се бяга от затвора Санте.
— Но той…
— Ни той, ни друг някой.
— Все пак…
— Е, добре, ако избяга, толкова по-добре — пак ще го опипам. А дотогава спете си спокойно и не плашете повече този блескун.
Разговорът бе приключен. Баронът се върна в дома си донякъде успокоен от безгрижието на Ганимар. Той провери ключалките, проследи прислужниците си и през следващите четиридесет и осем часа почти се убеди, че в крайна сметка опасенията му са неоснователни. Не, решително не! Както бе казал Ганимар, крадецът не предупреждава хората, които смята да обере.
Датата наближаваше. Сутринта във вторник, деня преди 27-и — нищо особено. Но в три часа позвъни някакво хлапе. Носеше телеграма.
Никаква пратка на гара Батиньол. Подгответе всичко за утре вечер.
Той отново изпадна в такава паника, че се запита дали няма да отстъпи пред настойчивостта на Арсен Люпен.