Выбрать главу

Изтърча до Кодбек. Ганимар ловеше риба на същото място, седнал на сгъваемо столче. Баронът безмълвно му подаде телеграмата.

— Е, и?

— Е, и? Но това е утре!

— Кое?

— Кражбата! Обирът на моите колекции!

Ганимар постави на земята въдицата, обърна се към него и с кръстосани отпред ръце извика с нетърпение:

— Значи така! Да не си въобразявате, че ще се занимавам с такава история?

— Колко искате, за да прекарате в замъка нощта на 27 срещу 28 септември?

— Нито стотинка. Оставете ме на мира.

— Кажете колко. Аз съм богат, извънредно богат. Бруталността на предложението смути Ганимар, който продължи по-спокойно:

— Тук съм в отпуск и нямам право да се намесвам…

— Никой няма да знае. Обещавам да запазя мълчание, каквото и да се случи.

— О, нищо няма да се случи!

— Добре, тогава три хиляди франка стигат ли? Инспекторът смръкна щипка тютюн, помисли и отсече:

— Добре. Но трябва да ви кажа честно, че това са хвърлени на вятъра пари.

— Няма значение.

— В такъв случай… И освен това с този дявол Люпен — знае ли се! Той трябва да разполага с цяла банда… Сигурен ли сте във вашите прислужници?

— Бога ми…

— Тогава да не разчитаме на тях. Ще телеграфирам на двама юначаги, мои приятели, с които ще сме по-сигурни. А сега изчезвайте, да не ни виждат заедно. До утре, към девет часа.

На следния ден — датата, определена от Арсен Люпен — барон Каорн свали от стената колекцията от старинни оръжия, излъска новите и се разходи в околностите на Малаки. Не откри нищо подозрително.

Вечерта в осем и половина отпрати прислужниците си. Той обитаваше едно крило към пътя, вдадено малко навътре, съвсем в края на замъка. Останал сам, предпазливо отвори четирите порти. След малко чу приближаващи се стъпки.

Ганимар представи двамата си помощници, едри здрави момчаги с вратове като на бикове и яки мищци, а след това поиска някои разяснения. След като се запозна с разположението на мястото, той затвори старателно и барикадира всички изходи, през които би могло да се стигне до застрашените зали. Прегледа стените, повдигна килимите и накрая настани агентите си в централната галерия.

— Никакви глупости, нали! Не сме тук да спим. При най-малката тревога отворете прозорците откъм двора и ме извикайте. Внимавайте и откъм водата. Дяволи като тях не се плашат от десет метра отвесна скала.

Той ги заключи, взе със себе си ключовете и каза на барона:

— А сега — на нашия пост.

Бе избрал да прекара нощта в едно малко помещение в самите крепостни стени, между двете главни врати — стая на пазача преди. Една шпионка гледаше към моста, а друга — към двора. В един от ъглите се забелязваше нещо като отвор на кладенец.

— Твърдяхте, господин барон, че този кладенец е единственият вход към подземията и че открай време е засипан?

— Да.

— Тогава, ако не съществува някакъв друг отвор, дето само Арсен Люпен го знае, което е малко съмнително, ние можем да сме спокойни.

Той постави един до друг три стола, разположи се удобно, запали лулата си и въздъхна:

— Наистина, господин барон, сигурно твърде много желая да прибавя още един етаж на къщурката, в която ще завърша дните си, за да приема една толкова елементарна задача. Ако разкажа историята на приятелчето Люпен, ще се хване за корема от смях.

Баронът не се смееше. Напрегнал слух, той изследваше тишината с растящо безпокойство. От време на време се навеждаше над кладенеца и потапяше в зейналия отвор тревожния си поглед.

Единадесет часът, полунощ, един часът — отминаха.

Внезапно той стисна ръката на Ганимар, който веднага се събуди.

— Чувате ли?

— Да.

— Какво е това?

— Моето хъркане!

— Не, не, чуйте…

— А, да, наистина, това е автомобилен клаксон.

— Тогава?

— Тогава малко вероятно е Люпен да си послужи с автомобил като със стенобойна машина, за да разруши вашия замък. Така че, господин барон, на ваше място щях да спя… както ще имам честта да го сторя отново. Лека нощ.

Това бе единствената тревога. Ганимар поднови прекъснатия си сън, а баронът не чу нищо друго освен звучното му и ритмично хъркане.

Призори те излязоха от своята клетка. Тържествен, ведър покой, покоят на утро край свежа вода обгръщаше замъка. Каорн, сияещ от радост, и Ганимар, все тъй спокоен, изкачиха заедно стълбището. Никакъв шум. Нищо подозрително.