Артас отчаяно тръпнеше да язди Инвинсибъл, но конярят го беше предупредил, че на двегодишния кон му трябва поне още една година, за да стане за езда.
— На две е още бебе — беше му казал той. — Още расте, костите му се формират. Бъдете търпелив, Ваше Височество. Още една година чакане не е толкова много за кон, който ще Ви служи добре поне двайсет занапред.
Но чакането си беше много. Твърде много. Артас погледна назад през рамо към кончето. То нетърпеливо очакваше тромавия галоп, на който явно единствено бе способен Трухарт. За разлика от по-стария кон, двегодишното жребче се движеше, сякаш се носеше по въздуха без никакво усилие. Ушите му се заостряха напред и ноздрите му се разширяваха при мириса на поляна. Бистрите му очи сякаш казваха: „Хайде, Артас… За това съм роден. Една езда не би ми навредила. Само малко галоп и ще се върнем в конюшнята, сякаш нищо не е било.“
Артас бавно спря Трухарт и върза юздите му за един нисък клон. Инвинсибъл изцвили, щом го доближи. Принцът му подаде парче ябълка и с усмивка се наслади на кадифената муцуна, която докосна дланта му.
Инвинсибъл беше привикнал със седло. Това бе част от бавния и спокоен процес на пречупване, при който конят свикваше с товар на гърба си. Но празното седло не беше като жив човек, колкото и много време да беше прекарвал с него. Артас изрече кратка молитва и бързо, преди Инвинсибъл да се отклони от пътя, скочи на гърба му.
Инвинсибъл се заизправя на задни крака и яростно зацвили. Артас вкопчи ръце в твърдата грива и притисна силно кончето с дългите си крака. То се мяташе и подскачаше, но Артас не се пускаше. Изкрещя, когато Инвинсибъл се опита да го събори, минавайки под ниските клони, но не се пусна.
След това жребецът премина в галоп. Или по-скоро полетя. Или поне така му се струваше на замаяния принц, който беше залегнал над врата му с широка усмивка на уста. Никога досега не бе яздил толкова бързо животно и сърцето му щеше да се пръсне от вълнение. Дори не се опита да го контролира, просто се държеше за него. Беше велико, диво, прекрасно — всичко, за което си беше мечтал. Щяха да… Преди да осъзнае какво се случва, Артас полетя във въздуха и се приземи на тревата. За известно време не можеше да си поеме дъх от удара. Бавно се изправи на крака, тялото го болеше, но нямаше нищо счупено. Само дето Инвинсибъл се виждаше като изчезваща точка в далечината. Артас ругаеше ядосано, риташе купчините пръст и размахваше юмруци. Вече беше сериозно загазил.
Сър Утър, Носителя на Светлината20, го чакаше да се завърне. Начумерен, Артас се смъкна от гърба на Трухарт и подаде юздите на коняря.
— Преди малко Инвинсибъл се завърна сам. Имал лоши рани по краката, но сигурно ще се радваш да чуеш, че според коняря ще се оправи.
Артас се колебаеше да излъже Утър, като му каже, че са били подплашени и Инвинсибъл се е отскубнал. Но от петната от трева по дрехите му ясно си личеше, че е паднал, а Утър никога нямаше да повярва, че принцът не е успял да се задържи на кроткия Трухарт, дори и подплашен.
— Знаеш, че все още не бива да го яздиш — продължаваше непреклонно Утър.
Артас въздъхна:
— Знам.
— Артас, не разбираш ли? Ако го претовариш на такава възраст, ще…
— Ясно! Разбрах! Ще го осакатя. Това беше единствен опит.
— И ще бъде последен, нали?
— Да, сър — отвърна мрачно Артас.
— Изпусна си уроците. Отново.
Артас мълчеше и не смееше да погледне към Утър. Беше ядосан, засрамен, тялото го болеше и искаше само гореща баня и чай от браяторн21, за да успокои болката. Дясното му коляно беше започнало да се подува.
— Поне си дойде навреме за следобедната молитва — продължи Утър и го изгледа от горе до долу. — Само че ще трябва да се поумиеш.
Артас наистина беше плувнал в пот и смърдеше на кон.
Хубава миризма, мислеше си той. Искрена.
— Побързай! Ще се събираме в параклиса.
Артас дори не беше сигурен каква щеше да е молитвата. Това съвсем леко го притесни. Светлината беше важна както за баща му, така и за Утър и той знаеше, че и двамата очакваха да е набожен поне колкото тях. Артас не можеше да оспори видимите доказателства — Светлината със сигурност беше напълно реална. Беше виждал жреци и паладини от новия ред да правят чудеса за здраве и защита, но въпреки това никога не му се бе приисквало да седи и да медитира като Утър или да говори благоговейно като баща си. Светлината… просто я имаше.