— Беше ни заповядано да наглеждаме тази земя, Детерок — обади се демонът на име Балназар. — Наш дълг е да останем тук и да поддържаме Пълчищата в бойна готовност.
— Така е — включи се третият, Вариматрас. — Но досега трябваше да сме получили нови заповеди.
Силванас едва повярва на думите, които чу и се обърна към Кел’Тузад. Презираше го точно толкова, колкото и Рицаря на смъртта, на когото се преструваше, че служи предано, но умело прикриваше чувствата си.
— Легионът беше унищожен преди месеци — започна тихо тя. — Как може да не са разбрали?
— Не мога да кажа — отговори призракът. — Но колкото по-дълго останат начело на Пълчищата, толкова повече немъртви ще попият в земята. Ако нещо не е…
Думите му прекъсна шум, който Силванас никога не бе очаквала да чуе на това място — характерния звук от разбиването на врата. И двата призрака се обърнаха в посока на шума, а демоните гневно изръмжаха, застанаха нащрек и размахаха черните си криле.
Блестящите призрачни очи на Силванас се разшириха леко, виждайки не друг, а Артас, който се появи на вратата. Познатият немъртъв кон под него се изправи на задни крака. Артас не носеше шлем и бялата му коса падаше свободно около бледото му лице, а Силванас видя самодоволната му усмивка, която толкова презираше. Тя се опита да свие в юмруци нетленните си ръце, но контролът му върху нея беше толкова силен, че тя успя само леко да помръдне пръсти.
Гласът на Артас беше звучен и бодър.
— Поздрави, Властелини на ужаса — започна той.
Те се сепнаха при вида му, едва сдържайки се пред наглостта му.
— Трябва да ви благодаря, че наглеждахте кралството ми, докато отсъствах. Но повече няма да се нуждая от услугите ви.
За миг те просто онемяха. После Балназар се съвзе достатъчно, за да продума.
— Тази земя е наша. Немъртвите пълчища принадлежат на Легиона!
О-о, помисли си Силванас, започва се.
Самодоволната усмивка на Артас се разтегна, а гласът му безспорно звучеше злорадо.
— Вече не, демони. Господарят ви беше повален. Легионът е унищожен. Смъртта ви ще завърши цикъла.
Без да сваля усмивката от лицето си, той вдигна Фростморн. Руните по острието се раздвижиха и блеснаха. Той стисна здраво юздите и конят-скелет се хвърли върху скупчилите се трима демони.
— Това не е краят, човеко! — извика Детерок заплашително.
Властелините на ужаса бяха по-бързи от кокалестия жребец на Артас и Фростморн запя само от объркване, прорязвайки празното пространство. Демоните бяха успели да отворят портал и да избягат. Артас се намръщи, но бързо възвърна доброто си настроение. Силванас осъзна причината за това — беше успял да ги прогони, а смъртта им бе само въпрос на време.
Той вдигна очи, срещна погледа на Силванас и я прикани към себе си. Тя беше принудена да се подчини. Кел’Тузад нямаше нужда от покана и се понесе доволно към господаря си като послушно кученце.
— Знаехме, че ще се върнете при нас, принц Артас! — разпали се призракът.
Артас едва удостои верния си слуга с кратък поглед. Очите му бяха приковани към Силванас.
— Сърцето ми се вълнува — каза саркастично той. — И ти ли очакваше завръщането ми, малка банши?
— Да — отвърна студено тя.
Истина беше, трябваше да е, иначе нямаше да получи възможност за отмъщение. Той изви пръста си, изисквайки повече от нея и тя изохка от болката, която прониза цялото й нетленно тяло.
— Принц Артас — добави тя.
— О-о, вече ще ме наричаш крал. Все пак това е земята ми. Роден съм да управлявам и това и ще правя, щом веднъж…
Той замълча и си пое дълбоко дъх. Очите му се разшириха, а лицето му се изкриви от болка. Сви се върху кокалестата шия на коня си и бронираните му ръце стиснаха юздите. Силен вик на болка се изтръгна от него.
Силванас го гледаше с най-голямата радост, която беше изпитвала след ужасния ден, в който беше сринат Куел’Талас. Отпиваше от болката му, сякаш беше нектар. Нямаше никаква представа какво я причинява, но се наслаждаваше на всяка секунда от нея.
Задъхан, Артас вдигна ръка. Очите му гледаха към нещо, което тя не виждаше, а ръката му се протягаше умолително към него.
— Болката е… непоносима — Артас изскърца през зъби. — Какво се случва с мен?
Изглежда се заслуша в глас, който му отговаряше.