Той замълча за миг и се взря във всеки един поотделно.
— Артас трябва да умре!
Блестящият зелен поглед се спря върху Силванас.
— Както ти ни следеше, малко призраче, така и ние те наблюдавахме. Очевидно немъртвият Кел’Тузад е твърде верен, за да предаде господаря си. Явно между двамата има… някаква връзка.
Сивите му устни се извиха в зловеща усмивка.
— Но ти, от друга страна… го мразиш.
Тя не мислеше, че може да скрие истината, дори да искаше — толкова силно я изгаряше вътрешно.
— В това поне сме единодушни, Властелини. Имам свои причини за отмъщение. Артас изби сънародниците ми и ги превърна в тези… чудовища.
Тя замълча за миг. Омразата към Артас и това, което й беше причинил… беше толкова силна, че й отне способността да говори. Демоните чакаха търпеливо и самодоволно. Мислеха, че могат да я използват, но грешаха.
— Мога да участвам в кървавия ви заговор, но ще бъде по моя начин.
Тя искаше да се съюзи с тях, но държеше да разберат, че не е играчка.
— Нямам намерение да заменя господаря си за някой друг. Ако искате помощта ми, трябва да приемете условието ми.
Детерок се усмихна.
— Значи заедно ще убием Рицаря на смъртта.
Силванас кимна и лека усмивка пробяга по призрачното й лице. Дните ти са преброени, крал Артас Менетил, а аз съм… пясъчният часовник.
Двадесет и две
Артас потърка слепоочията си, премисляйки отново и отново това, което беше видял. Винаги досега гласът на Крал-лич идваше само от Фростморн. Но в мига, когато жестоката болка го погълна, Артас за пръв път успя да види съществото, на което служеше. Крал-лич беше сам в средата на широка пещера, затворен в същия такъв неестествен лед, в какъвто беше Фростморн. Но това не беше гладка обвивка на тялото му. Тя беше назъбена, сякаш някой беше отчупил парче от нея.
Прикрит от леда, Крал-лич не се виждаше добре, но гласът му прониза съзнанието на Рицаря на смъртта с вик от болка.
— Опасност грози Замръзналия трон82! Силата отслабва… Времето изтича… Трябва незабавно да се върнеш в Нортренд!
И после, сякаш копие се заби в корема на Артас.
— Изпълнявай!
Всеки път, когато го чуеше, Артас се замайваше и му призляваше. Силата, която пулсираше през него като адреналин, когато беше просто човек, отслабваше и вземаше от него повече, отколкото му беше дала. Той беше слаб и уязвим… нещо, което никога не си беше представял, че ще бъде, когато сграбчи Фростморн за пръв път и загърби всичко, в което беше вярвал. Лицето му беше плувнало в пот, докато с мъка се покачи на Инвинсибъл и пое към Кел’Тузад.
Личът го очакваше, носейки се във въздуха с развята роба, а обичайното му изражение като че излъчваше и загриженост.
— Значи, пристъпите се влошават? — попита той.
Артас се поколеба. Дали можеше да му се довери? Дали Кел’Тузад щеше да се опита да отнеме силата му? Не, реши той… Някогашният некромант никога не го беше подвеждал. Винаги е бил верен на Крал-лич и на самия Артас.
Кралят кимна с усещането, че главата му ще падне.
— Да. Силите ми са източени и едва контролирам собствените си воини. Крал-лич ме предупреди, че ако не успея да стигна навреме до Нортренд, всичко ще бъде загубено. Трябва да тръгнем веднага.
Ако беше възможно празните очни кухини да изразят тревога, Кел’Тузад даваше идеален пример за това.
— Разбира се, Ваше Височество. Вие не сте и няма да бъдете изоставен. Ще тръгнем веднага, щом решите, че сте…
— Има промяна в плана, крал Артас. Никъде няма да ходите.
Той дори не ги беше усетил — доказателство за силното му изтощение. Артас се сепна при вида на тримата демони, които го наобиколиха.
— Убийци! — извика Кел’Тузад. — Това е капан! Защитете краля си от тези…
Но звукът от затръшващата се врата заглуши думите на призрака. Артас изтегли Фростморн. За пръв път, откакто го беше докоснал, откакто се беше свързал с него, го почувства тежък и почти безжизнен в ръцете си. Руните по острието едва просветваха и Артас имаше усещането, че държи просто парче метал, а не красивото и балансирано оръжие, каквото винаги е било.
Немъртвите се спуснаха към него и за един страшен миг Артас се върна назад във времето, когато за пръв път беше видял ходещи трупове. Отново стоеше пред малката селска къща, отвратен от вонята на разложение и почти вцепенен от ужас при вида на мъртвите, които го атакуваха. Много отдавна беше превъзмогнал ужаса и отвращението си от тяхното съществуване, дори беше започнал да ги харесва. Те бяха негови поданици, беше ги прочистил от живота им, за да служат за славата на Крал-лич. Те не просто се движеха, не просто се биеха, те атакуваха самия него. Бяха под пълния контрол на Властелините на ужаса. Артас събра всичките си сили и безжалостно започна да ги отблъсква, изпълвайки се със странно чувство на погнуса. Никога не беше допускал, че можеха да се обърнат срещу него.