Артас потисна погнусата си и побутна тялото на един мъртъв елф. Крайниците му бяха откъснати и беше твърде повреден, за да бъде използван.
— Тези елфи са жалки същества. Нищо чудно, че унищожихме земята им толкова лесно.
— Жалко, че не бях там, за да те спра. Отдавна не сме се виждали, Артас.
Гласът беше звучен, мек, сдържан и… изпълнен с омраза. Артас се обърна и с радост разпозна притежателя му. Колко странни наистина бяха тези обрати на съдбата.
— Принц Кейл’тас — назова го той с усмивка.
Елфът стоеше на няколко метра от него, а блясъкът от телепортирането му тъкмо избледняваше. Като че не старееше, изглеждаше точно така, както го помнеше Артас. Не, не точно. Сините му очи сега блестяха с потиснат гняв. Не беше същата огнена ярост, която беше видял на лицето му последния път, когато се срещнаха, тази беше студена и дълбока. Вече не носеше виолетово-синята роба на Кирин Тор, а традиционните за расата си червени одежди.
— Артас Менетил.
Елфът не изрече титлата му. Очевидно искаше да го обиди, но Артас изобщо не се засегна. Той много добре знаеше кой е и много скоро този прекалено симпатичен принц също щеше да го узнае.
— Бих се изплюл само при мисълта за теб, но ти и толкова не заслужаваш.
— Ах, Кейл — каза Артас с усмивка. — Дори обидите ти са ненужно префърцунени. Радвам се да видя, че не си се променил… и си некадърен както винаги. Това ме подсеща за един въпрос. Защо все пак не си в Куел’Талас? Оставяш хората ти да умират за теб, докато седиш удобно и в безопасност във Виолетовата си цитадела? Не мисля, че ще можеш да продължиш да го правиш.
Кейл’тас стисна зъби и присви очи.
— Поне с това съм съгласен. Трябваше да съм там, но вместо това помагах на човеците в борбата им срещу Немъртвите пълчища — тези, които изпрати на собствения си народ. Теб може да не те е грижа за твоя народ, но мен ме е грижа за моя. Изгубих толкова много, докато се занимавах с човеците. Сега само елфите са от значение за мен. Боря се само за син’дорейците — децата на кръвта. Ще си платиш, Артас. Скъпо ще платиш за делата си!
— Знаеш ли, радвам се, че си поприказвахме. Мина много време, нали? Не съм те виждал, откакто…
Артас замълча, виждайки как окото на елфския принц нервно потрепна. Да, Кейл’тас помнеше. Помнеше как се натъкна на Джейна и Артас, свързани с дълбока целувка. Споменът за кратко подразни и Артас, но удоволствието да нервира Кейл’тас надделя.
— Трябва да си призная, че съм доста разочарован от тези елфи, които водиш. Надявах се на по-добра битка. Може би в Куел’Талас съм избил всички, които са имали смелост.
Кейл не се хвана на уловката.
— Тези, които намери тук, бяха само разузнавачи. Не се тревожи, Артас, скоро ще се изправиш пред сериозно предизвикателство. Уверявам те, че ще ти бъде много по-трудно да надвиеш армията на лорд Илидън.
Артас се сепна, чувайки името и изви устни от изненада.
— Илидън? Той ли стои зад това нашествие?
По дяволите! Трябваше сам да убие Тикондриъс, вместо да намесва калдорейците. Той знаеше, че Илидън жадува за власт, но не беше предполагал, че нощният елф може да се превърне в заплаха за него.
— Така е. Силите ни са огромни, Артас.
Сега в звънливия елфски глас прозвуча наслада. Негодникът беше доволен.
— Дори в този момент те маршируват към ледника Айскраун. Никога няма да стигнеш там навреме, за да спасиш любимия си Крал-лич. Смятай го за възмездие — за Куел’Талас… и другите ти обиди.
— Други обиди? — Артас се усмихна широко. — Сигурно искаш да знаеш подробности за тези други обиди. Да ти кажа ли какво беше чувството да я държа в обятията си, да я вкусвам, да чувам как произнася името ми…
Болката беше по-силна от всякога. Артас се свлече на колене и пред очите му падна червена мъгла. Той отново видя Крал-лич… Нер’зул, спомни си, че така го беше нарекъл Ануб’арак… хванат в леден затвор.
— Побързай! — извика Крал-лич. — Враговете ми наближават! Времето ни почти изтече!
— Добре ли си, Рицарю на смъртта?
Артас примигна и видя пред себе си лицето, ако можеше да се нарече лице, на Ануб’арак. Той протегна дълъг паешки крак, за да му помогне да се изправи. Артас се поколеба, но беше твърде слаб да се изправи сам. Стисна зъби, хвана крака му и се повдигна. Беше като пръчка в ръцете му — сух и почти… мумифициран. Пусна го веднага щом стъпи на крака.