Очевидно нерубианското кралство навремето е било много красиво. Артас не знаеше какво да очаква, но не видя натрапчивите ярки сини и виолетови цветове, нито пък сложните геометрични фигури, които обозначаваха отделните стаи и коридори. Тук имаше красота, но беше по-скоро като на запазена роза — нещо, което макар и несъмнено мъртво, все още изглеждаше красиво. Докато минаваха през двореца, Артас усети странна миризма. Не можеше да я определи, нито да я категоризира. Беше едновременно остра и застояла, но не беше неприятна, не и за някой, свикнал с вонята от разлагаща се плът.
Пътят се оказа по-кратък, както беше обещал Ануб’арак, но всяка стъпка беше заплатена с кръв. Скоро след като влязоха вътре, бяха нападнати.
От тъмнината изскочиха десетки паяци и се впуснаха към тях, потраквайки гневно. Ануб’арак и воините му ги посрещнаха челно. Артас се подвоуми, но след миг се присъедини и заповяда на войските си да го последват. Нерубианите атакуваха, пръскайки отрова, и широките пещери се изпълниха с писъци и тракане на паяци, гърлени викове на немъртви и мъчителни стонове на живи некроманти. Плътни и лепкави мрежи покриха няколко от по-неудържимите трупове. Те бяха безпомощни пред мандибулите, които откъснаха главите им и острите като шило крака, които изтърбушиха телата им. Ануб’арак беше въплъщение на истински кошмар. Издаваше ужасяващи, неясни думи на родния си език с гърлен глас и се нахвърляше върху някогашните си поданици, оставяйки след себе си пълно опустошение. Всеки един от краката му се движеше самостоятелно, сграбчваше и разкъсваше нещастните си жертви. Страховитите му щипци разчленяваха крайници. И през цялото време застоялият въздух се изпълваше с крясъци, от които привикналият с подобни неща Артас потръпваше и преглъщаше с мъка.
Схватката беше яростна и даде много жертви, но накрая нерубианите бяха принудени да се оттеглят в мрака, откъдето бяха дошли. Няколко от тях бяха останали — сгърчиха осемте си крака под паякообразното си тяло, свиха се и умряха.
— Какво, по дяволите, беше това? — попита Артас задъхано, обръщайки се към Ануб’арак. — Тези нерубиани са от твоя род. Защо са враждебно настроени към нас?
— Много от нас, които паднахме във Войната на Паяка, бяхме съживени, за да служим на Крал-лич — отговори Ануб’арак. — Тези воини, обаче — той посочи с предния си крак към труповете им, — така и не умряха. И все още проявяват глупостта да се опитват да освободят Неруб от Немъртвите пълчища.
Артас се загледа в мъртвите нерубиани.
— Наистина е глупаво — измърмори той и вдигна ръка. — В смъртта те ще служат на този, срещу когото са се борили в живота.
Най-сетне Артас излезе на бледата светлина над повърхността, пое си дълбоко студен и свеж въздух и огледа армията си с новите попълнения от току-що умрели същества, над които вече имаше пълен контрол.
Артас дръпна юздите и Инвинсибъл спря. Трепереше силно и се нуждаеше просто да поседи и да подиша свеж въздух, но той бързо се изпълни с вонята на разложение от собствената му армия.
Ануб’арак го задмина, спирайки за момент, за да го изгледа строго.
— Няма време за почивка, Рицарю на смъртта. Крал-лич се нуждае от нас. Трябва да се подчиним.
Артас погледна към криптата. Нещо в тона на чудовищния паяк прозвуча леко като… дали не беше гняв? Дали Ануб’арак не се подчиняваше само по принуда? Дали, ако можеше, щеше да се обърне срещу Крал-лич и по-скоро, дали щеше да се обърне срещу самия Артас? Силите на Крал-лич отслабваха… заедно с тези на Артас. Ако отслабнеха достатъчно много…
Рицарят на смъртта се загледа в отдалечаващата се фигура на господаря на подземното кралство, пое си дълбоко дъх и го последва.
Артас не знаеше колко време отне да преминат през прохода сред дълбоки снегове и яростни ветрове. Беше толкова слаб, че в един момент едва не изгуби съзнание и без малко да падне от коня си. Сепна се ужасен и напрегна всичките си сили да се задържи. Не биваше да губи кураж, не и сега.
Изкачиха се по един хълм и Артас най-сетне видя глетчера в средата на долината… където ги чакаше армия. Гледката повдигна духа му — толкова много се бяха събрали, за да се бият за него и Крал-лич. Ануб’арак беше оставил много от воините си да го чакат тук — безстрашни и готови за битка. Малко по-надолу обаче, близо до глетчера, кръжаха други фигури. Бяха твърде далеч, за да ги разпознае, но предположи кои са. Вдигна поглед и дъхът му секна.