Крал-лич беше там, навътре в глетчера, където беше затворът от виденията на Артас. Артас се заслуша с едно ухо, когато един нерубиан се приближи до Ануб’арак, за да го информира за положението.
— Пристигнахте точно навреме. Войските на Илидън са заели позиции в основата на глетчера и…
Артас извика от болка, която беше по-силна от всякога. Отново цялото му тяло се разтърси из основи и пред очите му светът почервеня. Сега Крал-лич беше толкова близо, че агонията, която споделяше с него, беше стократно увеличена.
— Артас, първенецо мой, най-сетне дойде.
— Господарю — прошепна Артас, стиснал очи, като притискаше с пръсти слепоочията си. — Да, дойдох. Тук съм.
— В затвора ми, в Замръзналия трон, има пробив, откъдето изтича силата ми — продължи Крал-лич. — Затова и твоите сили отслабват.
Но как? Дали някой го беше нападнал? Артас не виждаше врагове в близост до него, със сигурност не беше закъснял…
— Руническият меч, Фростморн, също беше заключен тук, при мен. Откъснах го от леда, за да може да намери пътя до теб… и да те доведе до мен.
— И той успя — промълви Артас.
Крал-лич беше затворен, прикован в леда. Явно със сетни сили е успял да разчупи леда, изпращайки меча си на Артас. Сега той си спомни за леда, в който беше обвит Фростморн… изглеждаше назъбен, сякаш откъснат от по-голямо парче. Такава огромна сила… само за да доведе Артас до тук. Стъпка по стъпка той беше доведен до тук. Насочван… Контролиран…
— Трябва да побързаш, първенецо. Създателят ми, демон Кил’джаден, е изпратил слугите си да ме унищожат. Ако успеят да стигнат до Замръзналия трон преди теб, всичко е загубено. Немъртвите пълчища ще бъдат унищожени. Сега побързай! Ще ти дам цялата сила, която мога да отделя.
Изведнъж Артас се изпълни със студ, който притъпи жестоката болка и успокои мислите му. Силата беше толкова огромна, толкова неудържима… Беше по-мощна от всичко, което Артас беше усещал досега. Затова и беше дошъл. За да пие дълго от ледения извор и да се изпълни със студената сила на Крал-лич. Артас отвори очи — погледът му беше прояснен.
Руните на Фростморн оживяха и заблестяха, а от меча се издигна ледена мъглявина. Със зловеща усмивка Артас сграбчи меча и го вдигна високо. Щом проговори, гласът му отекна ясно и силно, понасяйки се по свежия мразовит въздух.
— Имах ново видение от Крал-лич. Той възстанови силите ми! Сега знам какво трябва да сторя.
Артас посочи към дребните фигури в далечината.
— Илидън твърде дълго се противи на Немъртвите пълчища и сега се опитва да проникне в тронната зала на Крал-лич. Трябва да умре! Време е да му върнем страха от смъртта. Време е да приключим играта… веднъж завинаги.
С яростен призоваващ вой той завъртя Фростморн над главата си. Мечът запя, жаден за нови души.
— За Крал-лич! — извика Артас и се спусна надолу към вражеската армия.
Почувства се като бог, размахвайки Фростморн със съвършена лекота. Всяка душа, която отнемаше, укрепваше силите му. Нека елфските стрели да се сипят като сняг — син’дорейците падаха като житни стръкове под коса. По едно време Артас погледна към бойното поле. Къде е този, когото трябва да убие? Още нямаше следа от Илидън. Не беше възможно вече да се е промъкнал в…
— Артас! Артас, обърни се и се бий с мен, негоднико!
Гласът беше чист и ясен и изпълнен с омраза, и Артас се обърна.
Елфският принц стоеше на няколко метра от него… в златисто и кървавочервено на фона на безпощадната снежнобяла земя. Той беше висок и гордо изправен, с опрян в земята жезъл и вперени в Артас очи. Около него пращеше магия.
— Няма да преминеш, касапино.
Едното око на Артас потрепна. Това му беше казала и Силванас. Той иронично изцъка с език и се усмихна на елфа, който навремето изглеждаше особено могъщ и знаещ в очите на младия човешки принц. Спомените му го върнаха във времето, когато Кейл прекъсна целувката му с Джейна. Тогава момчето Артас знаеше, че не може да се мери с по-големия и много по-силен магьосник. Но Артас вече не беше момче.
— След като последния път изчезна като истински страхливец, признавам, че съм изненадан да те видя отново, Кейл. Не се ядосвай, че ти отнех Джейна. Забрави за това и продължи напред. Все пак в този свят има толкова много хубави неща. О, почакай… всъщност няма.
— Проклет да си, Артас Менетил — изръмжа Кейл’тас, треперейки от гняв. — Отне ми всичко, което обичах. Остана ми само отмъщението.