— Поправените мечове имат слаби места, елфе.
Артас започна да го обикаля, търсейки уязвимото му място.
Кейл’тас се засмя.
— Човешките мечове може би, но не и елфските. Не и когато са поправени с магия, омраза и изгаряща нужда от мъст. Не, Артас. Фело’мелорн е по-силен от всякога, както и аз… както и всички син’дорейци. Ние сме по-силни, защото бяхме пречупени… Сега сме по-силни и имаме цел. А целта ни е да видим падението ти.
Атаката беше внезапна. В един момент Кейл стоеше и говореше, а в следващия Артас се бореше за живота си.
Фростморн се срещна с Фело’мелорн и… Проклетият елф беше прав — острието издържаше. Артас отскочи назад, финтира и засили Фростморн в помитащ удар. Кейл отскочи, завъртя се и контрира със сила и ярост, която изненада Артас. Той беше отблъснат назад с една стъпка, после две… и изведнъж се спъна и падна. Кейл изръмжа и се хвърли, готов да нанесе смъртоносния си удар. Но Артас помнеше тренировките с Мурадин и любимият номер на джуджето изведнъж проблесна в съзнанието му. Той сви крака и изрита Кейл’тас с всичка сила. Магьосникът изпъшка и падна в снега. Задъхан, Рицарят на смъртта скочи на крака, хвана Фростморн с двете си ръце и го стовари надолу. Някак си Фело’мелорн се оказа под него и остриетата отново се сблъскаха. В очите на Кейл’тас гореше омраза. Но Артас беше по-силен в близък бой, по-силен и с по-мощно оръжие, макар Кейл да се радваше, че е поправил Фело’мелорн. Бавно и неумолимо, както Артас знаеше, че ще стане, Фростморн се доближаваше до оголеното гърло на Кейл’тас.
— … Тя те мрази — прошепна Кейл.
Артас изрева и очите му се премрежиха от гняв, докато забиваше меча си с всичка сила… дълбоко в снега и замръзналата земя. Но Кейл’тас вече го нямаше.
— Страхливец! — извика Артас, макар да знаеше, че принцът няма да го чуе.
Проклетникът отново се беше телепортирал в последния миг. Гневът, който обзе Артас, застрашаваше да замъгли преценката му и той бързо го прогони. Беше глупаво да позволи на Кейл’тас да го дразни толкова. Проклета да си, Джейна. Дори сега продължаваш да ме преследваш.
— Инвинсибъл, при мен! — извика той и осъзна, че гласът му трепери.
Кейл’тас не беше мъртъв, но поне нямаше повече да му се пречка, а това беше достатъчно засега. Артас завъртя кокалестия си кон и отново се хвърли към бойното поле, към тронната зала на господаря си.
Преминаваше сред скупчените като рояци насекоми вражески елфи и ги посичаше, а след това ги съживяваше и ги насочваше към събратята им. Вълната от немъртви беше неудържима и безмилостна. Снегът в подножието на кулата беше размекнат и пропит с кръв.
Артас се огледа около себе си и видя няколко сражаващи се групички. Кървави елфи… но без следа от господаря им. Къде беше Илидън?
С крайчеца на окото си Артас долови суматоха и бързо раздвижване. Обърна се и тихо изръмжа под носа си. Още един Властелин на ужаса. Беше с гръб към него, с разперени черни криле и копита, забити в снега.
Артас вдигна Фростморн.
— Вече съм убивал такива като теб, Властелине — озъби се той. — Обърни се, ако смееш или се върни в Ада, страхлив демон!
Фигурата бавно се обърна. Огромни рога украсяваха главата й. Устните й се изкривиха в усмивка. Две зелени точки блестяха на мястото на очите, скрити под черна превръзка.
— Здравей, Артас.
Дълбок и страховит глас — променен, но не толкова, колкото самото тяло на калдорееца. Беше същото бледо лавандуловосиньо, със същите татуировки и символи, но краката, крилете, рогата… Артас веднага разбра какво се е случило. Затова, значи, Илидън е станал толкова силен.
— Променил си се, Илидън. Явно Черепът на Гул’дан не те е харесал съвсем.
Илидън отметна рогатата си глава. Зловещ, силен смях прогърмя.
— Напротив, никога не съм се чувствал по-добре. Всъщност май трябва да ти благодаря за сегашния си вид, Артас.
— Благодари ми като отстъпиш, тогава.
Изведнъж гласът на Артас стана студен и загуби хумора си.
— Замръзналият трон е мой, демоне. Отстъпи. Напусни този свят и повече не се връщай. Върнеш ли се, ще те чакам.
— И двамата имаме господари, момче. Моят иска да разруша Замръзналия трон. Явно вече не сме на една страна — отвърна Илидън и вдигна оръжието, което Артас вече познаваше.
Мощните му ръце с остри черни нокти стиснаха здраво дръжката и демонът го завъртя грациозно и с измамна непринуденост. Артас усети лека несигурност. Тъкмо беше завършил битката си с Кейл’тас и макар да беше надвил елфа, който като истински страхливец беше успял да се телепортира в последния момент, вече започна да изпитва лека умора. В изражението на Илидън нямаше и следа от изтощение.