Появи се и символ, който Артас познаваше… „Л“-то на Лордерон, пронизано от меч, но изрисувано в червено, а не в синьо. Символът се промени, превърна се в червен пламък на бял фон. Пламъкът сякаш оживя и погълна всичко около себе си, разкривайки друга гледка — сребърните води на…
Море… Нещо се движи точно под повърхността на водата. Отначало е гладка, после изведнъж започва да се разпенва и вълнува като при буря, но времето е ясно. Ужасен звук, който Артас бегло оприличи на смях, гръмна в ушите му, заедно с крясъците на цял един свят, който бива изтръгнат от мястото му, за да види дневна светлина за пръв път от безброй векове…
Зелено… всичко в зелено — неясни и кошмарни, уродливи образи, танцуващи в крайчеца на съзнанието на Артас… но изчезват бързо, преди той да успее да ги разпознае.
Проблесна друг образ, но изчезна твърде бързо… еленови рога? Елен? Човек? Не можа да разбере. Около него се усещаше надежда, но някакви сили се опитваха да го унищожат…
Сега планините оживяват, започват с гигантски стъпки да мачкат всичко, което стои на пътя им. С всяка гигантска крачка светът потреперва.
Фростморн. Това поне му беше много познато. Мечът се превърташе, сякаш Артас го беше хвърлил във въздуха. Към него се понесе втори меч — дълъг, елегантен и мощен, с вграден символ на череп до върха на страховитото острие. Едно име… Ашбрингър88 — меч, но и нещо повече от меч, също като Фростморн. Двата меча се преследват…
Артас примигна и поклати глава. Образите — разбъркани, хаотични, окуражителни и смущаващи… изчезнаха.
Оркът се подсмихна и изрисувания на лицето му бял череп отново се разтегли. Навремето се е наричал Нер’зул и е имал дарбата да вижда всичко. Артас не се съмняваше, че всичко, което беше видял, макар да не го бе разбрал напълно, наистина щеше да се случи.
— Още толкова много — повтори оркът. — Но само ако продължиш неотклонно да вървиш по този път.
Бавно Рицарят на смъртта обърна белокосата си глава към момчето. Болното дете срещна погледа му с изумително ясни очи и за миг Артас почувства някакво вълнение. Въпреки всичко… момчето нямаше да умре. А това означаваше… Момчето се усмихна леко и като че болестта му поотмина, а Артас се чудеше какво да каже.
— Ти си… мен. И двамата сте… мен. Но ти… — гласът му беше мек, изпълнен с изненада и несигурност. — Ти си малкото пламъче, което гори в мен и се бори с леда. Ти си последната капка човечност… състрадание, способност да обичам, да тъжа… да страдам. Ти си любовта ми към Джейна, любовта ми към баща ми… към всичко, което навремето бях. Някак си Фростморн ми беше отнел всичко. Опитах се да те загърбя… но не успях. Аз… не мога.
Синьозелените очи на момчето просветнаха и то се усмихна боязливо на другото си аз. Цветът на лицето му се възвърна и пред очите на Артас някои гнойни рани по кожата му изчезнаха.
— Сега разбираш. Въпреки всичко, Артас, ти не ме изостави.
Сълзи на надежда изпълниха очите и гласа му и, макар по-силно от преди, то трепереше от вълнение.
— Трябва да има причина. Артас Менетил… колкото и зло да си причинил, в теб все още има добро. Ако нямаше… аз нямаше да съществувам, дори и в съня ти.
Момчето слезе от стола и бавно се приближи до Рицаря на смъртта. Артас се изправи. За един миг те се гледаха един друг — момчето и мъжът, в който се беше превърнало. Момчето протегна ръце, сякаш беше живо дете, което иска да бъде вдигнато и прегърнато от любящия си баща.
— Не трябва да е твърде късно — каза тихо то.
— Не — отвърна Артас, прехласнат от момчето. — Не трябва.
Той погали бузата му, прокара ръка под брадичката му, повдигна грейналото му лице и се усмихна в собствените си очи.
— Но вече е.
Фростморн падна. Момчето нададе вой. Беше вой на изненада, предателство и болка… воят на вятъра отвън… И за миг Артас го видя да стои със забито в гърдите му острие, което беше голямо почти колкото него… И почувства последния трепет от разкаяние, поглеждайки в собствените си очи. И момчето изчезна. Това, което остана от него, беше горчивият, пронизващ вятър, който прочистваше измъчената земя.
И чувството беше… прекрасно. Едва след като момчето умря, Артас успя да осъзнае какво бреме е било за него това последно упорито късче човечност. Сега се чувстваше лек, мощен и пречистен. Пречистен до блясък, какъвто скоро щеше да бъде Азерот. Цялата му слабост, мекушавост, всичко, което го беше карало да се двоуми или да се съмнява в себе си… вече го нямаше.