— Сър, с Ваше позволение, ще се подготвим да пренощуваме в Амбърмил24. На сутринта ще можем да продължим до Даларан и ще стигнем града на смрачаване.
Артас поклати глава.
— Не, ще продължим. Довечера можем да лагеруваме близо до Хилсбрад25. Така лейди Джейна ще бъде в Даларан утре преди обед.
Артас се обърна с усмивка към нея. Тя му върна усмивката, но момчето улови капка разочарование в очите й.
— Сигурен ли сте, сър? Планирахме да отседнем при гостоприемните местни, за да не караме лейди да спи на открито.
— Всичко е наред, Кейван — каза Джейна. — Не съм малка чуплива фигурка.
Усмивката на Артас грейна. Надяваше се след няколко часа Джейна да е на същото мнение.
Докато слугите подготвяха лагера, Артас и Джейна отидоха да разгледат наоколо. Двамата се изкатериха по един хълм, от който се откри невиждана гледка. На запад се виждаше малката земеделска общност на Амбърмил и дори далечните кули на крепостта на барон Силвърлейн. На изток оставаше малко да се види самият Даларан, но по-ясно се виждаше затворническият лагер от южната му страна. След края на Втората война в тези лагери затваряха орките. Както Теренас беше обяснил на Артас, това беше по-милосърдно, отколкото просто да бъдат избити. Освен това изглежда, че орките страдаха от някаква странна болест. Повечето пъти, когато хората се натъкваха на тях или ги преследваха, те се биеха твърде боязливо и доброволно влизаха в лагерите. Имаше няколко такива лагери.
По-късно всички похапнаха печен заек и малко след смрачаване се оттеглиха. Щом се увери, че всички спят, Артас метна туниката си и набързо си нахлу ботушите. Позамисли се малко и грабна един от ножовете си, втъкна го в колана си и се промъкна при Джейна.
— Джейна — прошепна той. — Събуди се.
Тя се пробуди мълчаливо и спокойно, а в очите й проблесна лунната светлина. Той приклекна и допря пръст до уста, докато тя се изправяше. Джейна прошепна:
— Артас? Какво има?
Той се усмихна.
— Какво ще кажеш за едно приключение?
Джейна поклати глава.
— Какво приключение?
— Довери ми се.
Джейна го загледа за момент и после кимна.
— Добре.
Както всички останали, тя беше заспала облечена и трябваше само да си обуе ботушите и да си наметне мантията. Изправи се, направи бърз опит да среше с пръсти русата си коса и отново кимна.
Тя следваше Артас надолу по същия хребет, който бяха разучили по-рано през деня. Изкачването беше малко по-трудно през нощта, но лунната светлина беше ярка и краката им не се плъзгаха.
— Ето я дестинацията ни — каза Артас, сочейки напред.
Джейна преглътна тежко.
— Затворническият лагер?
— Виждала ли си го някога отблизо?
— Не, а и не искам.
Артас се намръщи разочарован.
— Хайде, Джейна. Това е шансът ни да видим орк отблизо. Не ти ли е любопитно?
На лунна светлина трудно можеше да прецени погледа й — от сянката очите й изглеждаха като тъмни ямки.
— Аз… Те убиха Дерек. По-големия ми брат.
— Един от тях уби и бащата на Вариан. Орките са убили много хора и затова са в тези лагери. Това е най-доброто място за тях. Много хора не одобряват факта, че баща ми събира данъци, за да ги поддържа, но… ела и реши сама за себе си. Пропуснах възможността да видя добре Дуумхамър, докато беше в Ъндърсити и не искам да пропусна възможността да видя орк сега.
Джейна мълчеше и накрая въздъхна.
— Добре, ще те върна при другите.
— Не — отвърна тя за негова изненада. — Да вървим.
Двамата заслизаха тихо.
— Слушай сега — прошепна Артас. — Докато бяхме тук по-рано, забелязах охраната им. Нощем едва ли е много по-различна, освен да е даже още по-нарядко. Щом орките са загубили бойния си дух, сигурно стражите не се боят толкова от вероятността да избягат.
Артас се усмихна окуражително и продължи.