— Това е добре дошло за нас. Освен стражите, винаги има някой в онези две наблюдателници. От тях трябва да се пазим най-много. Да се надяваме, че ще очакват движение отпред, а не отзад, където лагерът граничи с висока ограда. Сега, нека изчакаме този приятел да си довърши обиколката и после ще имаме достатъчно време да се приближим до стената и да огледаме.
Двамата изчакаха отегченият страж да отмине и след няколко секунди…
— Сложи си качулката — прошепна Артас.
И двамата бяха с руси коси, твърде лесно можеха да ги забележат. Джейна изглеждаше нервна, но окуражена и го послуша. За щастие мантиите и на двамата бяха тъмни.
— Готова ли си?
Тя кимна.
— Добре. Да вървим!
Спуснаха се бързо и тихо. Артас я задържа зад себе си, докато мъжът в кулата се обърна в обратна посока и после й даде знак да продължи. Изтичаха, придържайки качулки и след няколко метра стигнаха до стената на лагера.
Лагерите бяха сурови, но ефективни. Бяха изградени от дървени пръти — не просто стегнати с въжета, но дълбоко набити в земята и със заострени върхове. По „стената“ имаше множество цепнатини, през които любопитните момче и момиче можеха да надникнат.
Отначало не се виждаше добре, но вътре имаше няколко огромни фигури. Артас извъртя глава, за да погледне по-добре. Определено бяха орки. Някои от тях лежаха на земята, свити и покрити с одеяла. Други се разхождаха напред-назад като животни в клетка, но им липсваше напълно оправдания стремеж към свобода на затворен звяр. На едно място сякаш се беше събрало семейство — мъжки, женска и малкото им. Женската, по-слаба и по-ниска от мъжкия, държеше нещо пред гърдите си и Артас осъзна, че това е малко бебе.
— О! — прошепна Джейна до него. — Изглеждат толкова… нещастни.
Артас изсумтя, но после се сети, че трябва да пази тишина. Мигом погледна към стража в кулата, но той явно не бе чул нищо.
— Нещастни? Джейна, тези зверове унищожиха Стормуинд. Искаха да заличат човешката раса. Убили са брат ти… В името на Светлината. Не си хаби съжалението за тях.
— И все пак не мислех, че ще имат деца — продължи Джейна. — Виждаш ли тази с бебето?
— Естествено, че имат деца, дори плъховете имат деца — каза Артас.
Беше раздразнен, но може би трябваше да очаква подобна реакция от единадесетгодишно момиче.
— Изглеждат безобидни. Сигурен ли си, че тук им е мястото?
Тя обърна бялото си овално лице срещу неговото, търсейки мнението му.
— Скъпо е да ги държите тук. Може би трябва да ги освободите.
— Джейна — каза Артас с мек глас. — Те са убийци. Дори сега да са спокойни, кой може да каже какво би се случило, ако ги освободим?
Тя въздъхна леко в тъмнината и не му отговори. Артас поклати глава. Беше видял достатъчно, а и стражът скоро щеше да се върне.
— Готова ли си да се връщаме?
Тя кимна, пристъпи назад и се затича след него към хълма. Артас се обърна през рамо и видя, че стражът се обръща към тях. Спусна се към Джейна, хвана я през кръста и я свали на земята, търкулвайки се до нея.
— Не мърдай — каза той. — Стражът гледа точно към нас!
Въпреки болезненото падане, Джейна беше достатъчно умна, за да замръзне на място. Внимателно и държейки лицето си в сянка, Артас се обърна, за да погледне към стража. От това разстояние не виждаше лицето му, но позата му издаваше отегчение и умора. След известно време, в което Артас чуваше как сърцето му бумти в ушите, стражът се обърна на другата страна.
— Извинявай за това — промълви Артас и й помогна да се изправи. — Добре ли си?
— Да — отвърна Джейна и му се усмихна.
Не след дълго и двамата бяха по местата си за спане. Напълно доволен, Артас се загледа в звездите. Беше хубав ден.
Късно сутринта на следващия ден те пристигнаха в Даларан. Артас никога не беше ходил там, но, разбира се, беше слушал много за него. Маговете бяха потайни и мистериозни хора — притежаваха огромна мощ, която пазеха в себе си и показваха само при нужда. Артас си спомни как Кадгар придружаваше Андуин Лотар и принца — вече крал Вариан Рин, за да говорят с Теренас и да го предупредят за грозящата заплаха от орките. Присъствието му добавяше тежест върху думите на Андуин и то с причина. Маговете от Кирин Тор не се месеха в обичайните политически дела, нито пък прибягваха до обичайни политически маневри, като да демонстрират гостоприемство на някой владетел. Артас и свитата му бяха допуснати в града само защото придружаваха Джейна, която идваше да учи тук.