Даларан беше красив и дори по-живописен от Столицата. Изглеждаше почти нереално чист и светъл, както подобаваше на град, основан върху магия. Няколко изящни кули се издигаха към небето, с каменни основи и виолетови върхове, опасани в злато. Около много от тях танцуваха светещи летящи камъни. Други имаха прозорци със стъклопис, който улавяше слънчевата светлина. От разцъфналите градини се носеше опияняващ аромат на чудни диви цветя и на Артас едва не му се зави свят. А може би постоянното трептене на магията във въздуха му дойде в повече.
Докато яздеше, се почувства много обикновен и мръсен и почти му се прииска да не беше спал на открито предната нощ. Ако бяха останали в Амбърмил, поне щяха да могат да се окъпят. Само че така двамата с Джейна нямаше да имат възможност да надникнат в затворническия лагер.
Той се обърна към нея. Широко отворените й сини очи бяха изпълнени с вълнение и страхопочитание. Леко отворените й устни се извиха в усмивка, щом срещна погледа му.
— Не съм ли късметлийка да уча тук?
— Разбира се — отвърна той усмихнат.
Тя попиваше жадно всичко наоколо, сякаш виждаше вода след цяла седмица в пустинята, но той се чувстваше… нежелан. Очевидно магията не го влечеше както нея.
— Чувала съм, че обикновено не пускат външни хора — подхвана тя. — Много жалко. Щях да се радвам да се видим отново.
Джейна за миг се изчерви и Артас изцяло забрави за смущаващото излъчване на града. Той сърдечно се съгласи, че би било много хубаво отново да се види с лейди. Много хубаво, наистина.
— Пак, малко гномско момиче! Ще ти дърпам опашките… У-у!
Щитът пое скритото в шлема лице на дразнещото джудже и то дори отстъпи една-две крачки назад. Артас сечеше с меча си и доволно се усмихваше под собствения си шлем при всеки нанесен удар. Но изведнъж полетя във въздуха и се строполи по гръб. Пред очите му се появи приближаващата брадата глава и той едва успя да повдигне навреме меч, за да парира. Изсумтя и вдигна крака към гърдите си, после рязко ги изпъна, уцелвайки Мурадин в корема. Този път назад се търкаляше джуджето. Артас свали бързо крака, изправи се с едно гладко движение и скочи в атака към учителя си, който още беше на земята. Нанасяше му удар след удар, докато Мурадин изрече думите, които Артас не вярваше, че някога ще чуе.
— Преда’ам се!
Артас вложи всичките си сили, за да спре замаха си, толкова рязко вдигна ръце и се изпъна назад, че се олюля. Мурадин лежеше на земята, само гърдите му се повдигаха и свиваха.
Страх скова сърцето на Артас.
— Мурадин? Мурадин!
Сърдечен смях отекна откъм гъстата бронзова брада.
— Мно’о добре, момко, бра’о!
Опита да се изправи с мъка, но Артас му подаде ръка и го издърпа нагоре. Мурадин радостно потупа ръката му.
— Значи си внима’ал кат’ ти показвах специалния си номер.
Успокоен и доволен от похвалата, Артас се усмихна. Някои от нещата, на които Мурадин го учеше, щяха да се повтарят, изглаждат и подобряват в обучението му за паладин. Но други — е, надали Утър, Носителят на Светлината, разбираше от силни ритници в корема и ценни трикове със счупени бутилки от вино. Имаше бой и бой и Мурадин Бронзбиърд беше решен Артас Менетил да опознае всичките му страни.
Артас вече беше на четиринадесет и тренираше с Мурадин няколко пъти седмично, с изключение на дните, когато джуджето изпълняваше дипломатическите си задачи. Отначало всичко потръгна, както и двамата очакваха — зле. След първите няколко урока Артас си тръгваше натъртен, окървавен и накуцващ. Той упорито отказваше да бъде лекуван, настоявайки, че болката е част от процеса.
Мурадин беше съгласен и го показваше, като го товареше още повече. Артас никога не се оплака, дори когато му се искаше, дори когато Мурадин му се караше или продължаваше да го налага, дълго след като момчето вече не можеше дори да си вдигне щита.
И точно заради този упорит отказ да мрънка или да се откаже, той беше възнаграден двойно: учеше се, и то много добре, и спечели уважението на Мурадин Бронзбиърд.
— О, да, сър, определено внимавах — Артас се захили.
— Бра’о, момко, бра’о — Мурадин се протегна да го потупа по рамото. — Стига толко’а. Доста се поступахме днес, заслужа’аш малко почивка.
Очите му светеха от радост, а Артас кимна в знак на съгласие. Днес Мурадин отнесе боя и изглеждаше щастлив от това точно колкото и самия Артас. Сърцето на принца изведнъж се изпълни с обич към джуджето. Макар да беше суров учител, Артас страшно много се беше привързал към него.