Изведнъж се намръщи. Ами ако не можеше да го има?
— Съжалявам, Кали, но може би ти си късметлийката. Може би е по-лошо да имаш избор и да знаеш, че не можеш да имаш това, което искаш.
— Моментално бих предпочела това, отколкото да ме третират като парче месо.
— Явно всеки от нас си има задължения — натъжено каза Артас. — Ти да се омъжиш за когото татко избере, а аз — за когото се налага в името на кралството.
Той стана рязко.
— Съжалявам, Кали.
— Артас… къде отиваш?
Той не й отговори, а направо се затича към конюшнята и без да чака слугата, бързо оседла Инвинсибъл. Артас знаеше, че това е временно решение, но беше само на четиринадесет и за него все пак бе решение.
Приведе се ниско върху Инвинсибъл и потегли в галоп. Носейки се върху изяществото от лъскави извити мускули, усещаше само как бялата грива перва лицето му. На лицето на Артас светна усмивка. Това бе най-щастливият момент за него — когато яздеше така, двамата се сливаха в едно грациозно цяло. Подложил търпението си на тежки изпитания, той бе чакал толкова дълго, за да може да язди животното, което видя как излиза на бял свят. Но си струваше. Вече бяха перфектна двойка. Инвинсибъл не искаше и не го молеше за нищо. Жадуваше единствено да се измъкне от ограниченията на конюшнята, така както Артас тръпнеше да избяга от ограниченията на кралството. И го правеха — двамата.
Наближаваха скока, който Артас вече обожаваше. На изток от Столицата и близо до стопанството на Балнир имаше няколко хълма. Инвинсибъл увеличи темпото, земята поглъщаше ударите от копитата му, и той толкова бързо се озова пред урвата, сякаш се движеше по равна земя. Обърна се и пое по тесните пътеки, а изпод копитата му се разхвърчаха камъчета. Сърцата и на двамата биеха от лудо вълнение. Артас насочи жребеца наляво към насипа, който беше прекият път до имението на Балнир. Инвинсибъл не се поколеба, нито се бе поколебал и първия път, когато Артас го накара да скочи. Стегна се и се хвърли напред и за един славен, спиращ дъха миг кон и ездач полетяха. После се приземиха леко на меката трева и продължиха напред.
Четири
— Както виждате, Ваше Височество, — каза генерал-лейтенант Еделас Блакмуър26. — Данъците се използват добре. Дори взехме мерки по операциите в съоръжението. Всъщност охраната е толкова строга, че дори успяваме да организираме гладиаторски битки.
— Така чух и аз — отвърна Артас.
Той беше тръгнал на обиколка заедно с командира на затворническия лагер. Дърнхолд не беше точно лагер, но се намираше в центъра на всички останали. Беше огромен и в него сякаш цареше празнично настроение. Беше хладен, но ясен есенен ден и от вятъра сините и бели знамена на върха на крепостта се удряха силно едно в друго. Вятърът рошеше дългата, гарвановочерна коса на Блакмуър и развяваше мантията на Артас, докато двамата крачеха из укрепленията.
— Така и ще видите — обеща Блакмуър, усмихвайки се вежливо на принца.
Идеята за внезапна проверка беше на Артас. Теренас се радваше на неговата инициативност и състрадателност.
— Така е правилно, татко — беше му казал Артас и може да се каже, че го мислеше, макар че по-скоро искаше да задоволи любопитството си относно домашния орк на генерал-лейтенанта. — Трябва да сме сигурни, че парите отиват в лагерите, а не в джоба на Блакмуър. Можем да се уверим, че се грижи подобаващо за гладиаторите и че не следва стъпките на баща си.
Бащата на Блакмуър — генерал Еделин Блакмуър, бе известен предател, обвинен и осъден за продажба на държавни тайни. Макар че това бе много отдавна, когато Еделас е бил още дете, това петно го беше преследвало през цялата му военна кариера. Само благодарение на множеството му победи в битки и забележителната ярост в борбата с орките позволиха сегашният Блакмуър да бъде повишен в ранг.
Независимо от това Артас усещаше алкохола в дъха му дори в този сутрешен час. Подозираше, че точно това нямаше да е новина за Теренас, но реши все пак да му каже.