Артас погледна надолу с престорен интерес към дузината стражи, стоящи мирно и се зачуди дали щяха да са толкова усърдни, ако не ги гледаше бъдещият им крал.
— С нетърпение очаквам днешните битки — каза той. — Ще мога ли да видя Вашия Трал27 в действие? Доста съм слушал за него.
Блакмуър се усмихна широко, а иззад грижливо подстриганата му козя брадичка блеснаха белите му зъби.
— Не е записан да се бие днес, но за Вас, Ваше Височество, ще го изправя срещу най-добрите налични противници.
След два часа обиколката свърши и Артас се отдаде на превъзходен обяд заедно с Блакмуър и един по-млад мъж — лорд Карамайн Лангстън, когото Блакмуър представи като свое „протеже“. Артас инстинктивно бе отблъснат от Лангстън, меките му ръце и безжизненото му присъствие. Блакмуър поне се бе сражавал в битки за името си, а това момче — Артас го виждаше като момче, но всъщност Лангстън беше по-голям от седемнадесетгодишния принц — получава всичко на поднос.
Е, аз също, помисли си той, но пък знам какви жертви са принудени да правят кралете. Лангстън изглеждаше сякаш не се беше ограничавал с нищо в живота. Не се ограничи и сега, подбирайки най-хубавите парчета месо, най-красивите сладкиши и наливайки си повече от една чаша вино, за да ги преглътне. За разлика от него, Блакмуър хапна оскъдно, макар че пи повече.
Неприязънта на Артас към двойката се допълни, когато влезе слугинята на Блакмуър и той се протегна да я опипа собственически. Момичето беше простичко облечено, със златиста коса и лице, което не се нуждаеше от грим, за да е красиво. Тя се усмихна сякаш й стана приятно, но Артас за миг улови нещастни искрици в очите й.
— Това е Тарета Фокстън — представи я Блакмуър, галейки все още ръката й, докато тя се опитваше да събере чиниите. — Дъщеря на личния ми слуга Тамис, когото сигурно ще видите по-късно.
Артас й се усмихна възможно най-приветливо. Момичето му напомни малко на Джейна — с посветлялата от слънце коса и лекия загар на лицето. Тя му върна усмивката мимоходом, после сдържано отмести поглед, продължи да събира чиниите и леко се поклони преди да излезе.
— Скоро и Вие ще имате някоя като нея — засмя се Блакмуър.
На Артас му отне секунда, за да схване смисъла и после премигна сепнат. Двамата мъже се разсмяха още по-силно, а Блакмуър вдигна чашата си за тост.
— За русокосите момичета — измърка той.
Артас си помисли за Тарета, спомни си за Джейна и с нежелание повдигна чашата си.
Час по-късно вече беше забравил за Тарета Фокстън и възмущението си от отношението към нея. Гласът му беше прегракнал от викане и ръцете го боляха от пляскане, защото истински се забавляваше. Отначало му беше малко неудобно. В първите няколко двубоя той видя просто зверове, които се борят до смърт без друга причина, освен удоволствието на тълпата.
— Как се грижите за тях преди всичко това? — беше попитал Артас.
Той обичаше животните и не му беше приятно да ги вижда използвани по такъв начин.
Лангстън понечи да му отговори, но Блакмуър направи жест да замълчи. После се усмихна, излегнат в шезлонга си с чепка грозде в ръка.
— Разбира се, че искаме да са във върхова форма — каза той. — Затова, като ги заловим, се грижим добре за тях. И, както виждате, двубоите свършват бързичко. Ако някое животно оцелее, но не може да продължи да се бие, милостиво го приспиваме.
Артас се надяваше мъжът да не го лъже. Някакво лошо усещане в стомаха му казваше, че всъщност лъже, но той го игнорира. Усещането изчезна, когато започнаха двубоите между хора и зверове. Докато гледаха, Блакмуър вметна:
— На мъжете им плащат добре. Всъщност стават доста известни личности. Не и орките, обаче.
Артас знаеше за това и го одобряваше. Ето какво чакаше той — шанса да види в битка домашния орк на Блакмуър, намерен като бебе и отгледан да се бие на този арена.
Не остана разочарован. Очевидно всичко досега е било само подгрявка за тълпата. Когато вратите се отвориха и вътре закрачи една огромна зелена фигура, всички се изправиха и започнаха да реват. По някакъв начин Артас се оказа един от тях.
Трал беше грамаден и изглеждаше доста по-едър, очевидно защото беше по-здрав и чевръст от другите орки, които Артас беше виждал в лагера. По него нямаше много броня, нито шлем, а зелената му кожа бе изпъната върху мощните му мускули. Беше и по-изправен от другите. Сред оглушителни викове Трал обиколи ринга, размахвайки високо юмруци и обръщайки грозното си лице към дъжда от розови цветчета, който обикновено пазеха за празници.