— Аз го научих на това — каза гордо Блакмуър. — Странно наистина. Тълпата му се радва, а всъщност всеки път идва, за да го види повален.
— Губил ли е досега?
— Никога, Ваше Височество. Няма и да загуби, но хората продължават да се надяват и парите просто се наливат.
Артас го мерна с поглед.
— Докато кралската хазна получава нужния процент от печалбите Ви, генерал-лейтенант, ще Ви бъде позволено да организирате игрите.
После се обърна към орка, който привършваше обиколката си.
— Той е… под пълен контрол, нали?
— Абсолютно — мигом отвърна Блакмуър. — Отгледан е от хора и е научен на страх и уважение.
Сякаш ги беше чул, макар от гърмящите крясъци на тълпата това да не беше възможно, Трал се обърна към мястото, където седяха Артас, Блакмуър и Лангстън. Потупа гърдите си в знак на поздрав и дълбоко се поклони.
— Видяхте ли? Създанието ми! — измърка Блакмуър.
После се изправи и развя едно знаме, а на ринга — здрав, едър червенокос мъж развя друго знаме. Трал се обърна към вратата, стиснал огромна бойна секира.
Стражите започнаха да вдигат вратата и преди още напълно да я отворят, през нея нахлу мечка, голяма колкото Инвинсибъл. Наежена, тя се спусна направо към Трал, сякаш беше изстреляна с оръдие, а ръмжането й отекваше на фона на виещата тълпа.
Трал остана на място, отдръпна се в абсолютно последния миг и замахна с гигантската секира сякаш не държеше нищо в ръце. Успя да пореже дълбоко мечката отстрани и тя изрева и се запремята от болка, а наоколо се разхвърчаха пръски кръв. Отново оркът зае поза, изправи се на пръстите на босите си крака и се стрелна с невероятна за размерите му скорост. Изправи се лице в лице с мечката, с дрезгав глас й подвикна подигравателно на перфектен човешки език и стовари секирата отгоре й. Главата на мечката беше почти отделена от тялото й, но тя продължи да тича още малко, докато накрая спря и се разтресе за последен път.
Трал изправи глава и нададе победоносен вик. Тълпата полудя. Артас зяпна. Нямаше и драскотина по тялото на орка и, доколкото виждаше Артас, дори не беше задъхан.
— Това е само встъплението — каза Блакмуър, доволен от реакцията на Артас. — Предстои да го нападнат трима души и ще му е по-трудно, защото трябва да ги победи, без да ги убива. Ще видите повече стратегия, отколкото зверска сила, но да си призная, изпитвам някаква гордост всеки път като го видя да обезглавява мечка с един удар.
Човешките гладиатори — едри, мускулести мъже, се появиха на арената и поздравиха противника си и тълпата.
Артас гледаше как Трал ги преценява и се замисли колко умно бе от страна на Блакмуър да обучи орка си толкова добре. Ако Трал някога успееше да избяга, щеше да може да предаде уменията си и на други орки. Не беше невъзможно, въпреки засилената охрана. Но все пак, щом Оргримар Дуумхамър беше успял да избяга от Ъндърсити в самото сърце на двореца, Трал спокойно можеше да избяга от Дърнхолд.
Кралската визита продължи пет дни. В един от тях, късно вечерта Тарета Фокстън дойде да види принца в личната му стая. Той се зачуди защо слугите му не отговарят на плахото почукване и остана още по-удивен да види на вратата красивото русокосо момиче, което му носеше поднос с лакомства. Беше свела поглед, а роклята й разкриваше достатъчно и принцът не успя да проговори веднага.
Момичето се поклони:
— Лорд Блакмуър ме изпрати с тези дарове, за да Ви изкуша — каза тя и бузите й поруменяха.
Артас стоеше объркан.
— К-кажи на господаря си, че му благодаря, но не съм гладен. И искам да знам къде са слугите ми.
— Бяха поканени на трапезата с останалите слуги — обясни Тарета, без да вдига поглед.
— Ясно. Е, много мило от страна на генерал-лейтенанта, сигурен съм, че хората ще го оценят.
Момичето не помръдваше.
— Има ли нещо друго, Тарета?
Руменината по бузите й се увеличи и тя най-сетне вдигна очи към него. Бяха спокойни и смирени.
— Лорд Блакмуър ме изпрати с тези дарове, за да Ви изкуша — повтори тя. — Дарове, които може да Ви харесат.
Чак тогава Артас разбра. Разбра, притесни се, раздразни се и се вбеси. Едва се сдържа, но не беше виновно момичето, все пак именно тя трябваше да търпи лошо отношение.
— Тарета — поде той. — С благодарност ще приема храната. Друго не ми е нужно.