Звукът прекъсна унеса му и той бързо възвърна съзнание от режещия мозъка рев на животно в агония. Отначало не можеше да помръдне, сякаш тялото му доброволно се гърчеше в опитите му да се добере до ужасния вой. Накрая успя да седне. Прониза го остра болка и той прибави към какофонията собствения си вик от агония, осъзнавайки, че вероятно е счупил поне едно ребро.
Снегът се беше усилил и се трупаше бързо. Артас едва виждаше на метър от себе си. Той изключи болката и се огледа наоколо за Инвинсибъл. Погледът му се спря на някакво движение и голяма червена локва, която топеше снега и издигаше пара в студа.
— Не — прошепна Артас и се опита да стане.
За миг пред очите му притъмня и едва не изгуби съзнание отново, но волята му не му позволи да се предаде. Бавно се придвижи до изплашеното животно, борейки се с болката, вятъра и снега, които можеха всеки момент да го съборят.
Инвинсибъл се търкаляше в кървав сняг с два мощни невредими крака и два строшени предни. При вида им стомахът на Артас се сви. Дълги, стройни, чисти и силни, сега те висяха и се подгъваха неестествено, докато Инвинсибъл продължаваше да се опитва и да не успява да се изправи. Картината пред очите му се разми от горещите сълзи, които се изляха по бузите му.
Ридаещ, Артас се дотътри до коня си, свлече колене до побеснялото животно и се опита да… какво? Това не беше драскотина, която бързо да превържеш и да прибереш Инвинсибъл в топлата конюшня при топлата каша. Артас протегна ръка към главата му. Искаше да го докосне, да го успокои някак, но животното беше подивяло в агония си. И продължаваше да реве.
Помощ. Имаше жреци и сър Утър… Може би те можеха да лекуват…
Болка, по-жестока от физическата, прониза момчето. Жрецът беше заминал с баща му в Стромгард, както и Утър. Може да има друг жрец в някое село, но Артас не знаеше къде, а и в тази буря…
Той се сви настрани от животното, покри уши и затвори очи, и зарида толкова силно, че цялото му тяло се затресе. В тази буря никога нямаше да намери лечител, преди Инвинсибъл да умре от раните си или от студа. Артас не беше сигурен дали ще може да открие стопанството на Балнир, макар да не беше далеч. Всичко наоколо беше бяло, с изключение на мястото, където умираше един кон. Този кон, който му се беше доверил да скочи в ледения насип и да се просне в топла, кървава локва. Артас знаеше какво трябва да направи, но не можеше.
Не знаеше колко време седя там и плака, опитвайки се да изключи гледката и звуците от агонията на любимия си кон. По едно време Инвинсибъл се поуспокои. Лежеше в снега, бузите му се издуваха, а очите му се въртяха мъчително.
Артас не чувстваше нито лицето си, нито крайниците си, но някак успя да се доближи до животното. Всеки дъх беше борба и той приемаше болката. Артас беше виновен. Той беше виновен. Той положи голямата глава в скута си и за един кратък блажен момент не стоеше в снега с ранения си приятел, а беше в конюшнята, докато се раждаше жребче. В този момент всичко започваше и не отиваше до този ужасен и болезнен край, който можеше да бъде избегнат.
Сълзите му падаха върху бузите на Инвинсибъл. Той потрепери, а кафявите му очи бяха пълни с вече мълчалива болка. Артас свали ръкавиците си и прокара ръка по розово-сивата муцуна, усещайки топлината от дъха на Инвинсибъл. После бавно премести главата му, изправи се на крака и потърси меча си със стоплената си ръка. Артас се изправи над падналото животно, а краката му потънаха в червената локва от стопен сняг.
— Съжалявам — каза той. — Толкова много съжалявам…
Инвинсибъл го гледаше спокойно и с доверие, сякаш беше разбрал какво щеше да последва, както и нуждата от него. Беше повече, отколкото Артас можеше да понесе и сълзите отново замъглиха погледа му. Той премигна силно няколко пъти, за да ги прогони.
Вдигна меча си и го стовари право надолу.
Направи го правилно. Прониза Инвинсибъл право в сърцето с един-единствен силен удар и с ръце, които бяха прекалено измръзнали, за да го сторят. Артас усети как мечът пронизва кожата, плътта, остъргва се в кост и се забива в земята отдолу. Инвинсибъл се изви, потрепери и се отпусна неподвижен.
Джоръм и Джарим го откриха там след известно време, след като спря да вали. Артас се беше свил до изстиващото тяло на животното, което някога беше удивително изпълнено с енергия и живот. Той извика от болка, когато мъжът се наведе да го повдигне.