— Заклевам се.
— Заклеваш ли се да приемеш милосърдието на Светлината и да разпространяваш мъдростта й сред хората си?
— Заклевам се.
— Заклеваш ли се да се бориш със злото под каквато и да е форма и да защитаваш невинните със собствения си живот?
— Зак… С кръвта и честта си, заклевам се — отговори Артас, за малко да сбърка.
Фейол му намигна окуражително и се обърна към духовниците и паладините.
— Братя и сестри, които сте се събрали тук, за да станете свидетели, вдигнете ръце и нека Светлината озари този мъж.
Духовниците и паладините вдигнаха десните си ръце, които сега бяха окъпани в мека златиста светлина. След това насочиха сиянието към Артас. С широко отворени, изумени очи Артас чакаше величественият блясък да го обгърне.
Нищо не се случи. Мигът се проточи. По челото на Артас изби пот. Какво се бе объркало? Защо Светлината не го обгръщаше с благословията си?
Но в следващия момент слънчевата светлина нахлу през прозореца на тавана и бавно се насочи към принца, стоящ сам в блестящи доспехи. Артас въздъхна с облекчение. Явно за това му говореше Утър. Чувството на недостойнство, което според Утър усещат всички паладини, явно просто удължи момента. Той се сети за думите му: „Никой не мисли, че го заслужава… Милосърдието на Светлината — просто и чисто… Но Светлината все пак ни обича.“
Сега вече го обливаше, изпълваше и се излъчваше от него и той се принуди да затвори очи срещу най-ослепителното сияние. Първо го затопли, после го попари и той леко потрепна. Почувства се… прочистен. Празен, старателно почистен и после отново изпълнен, той усети как Светлината се разрасна вътре в него и после намаля и стана поносима. Артас примигна и се присегна към чука — символа на Ордена. Щом хвана дръжката, той погледна към Архиепископ Фейол и видя как добродушната му усмивка се разширява.
— Стани, Артас Менетил. Паладин и закрилник на Лордерон. Добре дошъл в Ордена на Сребърната ръка.
Артас не се сдържа. Усмихна се широко, хвана здраво чука, толкова огромен, че за момент си помисли, че няма да може да го повдигне, и го размаха нагоре със силен вик. Той осъзна, че Светлината е облекчила тежестта му. В отговор на тържествуващия му вик катедралата изведнъж прокънтя от възторжени крясъци и ръкопляскания. Новите братя и сестри вкупом наобиколиха Артас и като че цялата официалност се изпари, когато баща му, Вариан и останалите се струпаха около олтара. Голям смях бе предизвикан, когато Вариан се опита да го потупа по рамото и опари ръката си на металните брони. После някак си Артас се обърна и срещна синеокото лице на лейди Джейна Праудмуър.
Бяха на сантиметри един от друг, притиснати от тълпата, която обграждаше най-новия член на Ордена на Сребърната ръка и Артас нямаше намерение да изтърве уникалната възможност. Почти веднага плъзна лявата си ръка около тънката й талия и я придърпа към себе си. Лейди изглеждаше учудена, но щастлива от прегръдката. Тя също го прегърна, засмя се за миг и се отдръпна с усмивка назад.
Само за момент веселите звуци от ликуващата тълпа в горещия летен следобед замлъкнаха и единственото нещо, което Артас виждаше, бе усмихнатото момиче със слънчев загар. Можеше ли да я целуне? Трябваше ли? Определено искаше да го направи. Но, докато се двоумеше, тя отстъпи назад и русокосата й фигура беше заменена с друга русокоса фигура. Калия се засмя и прегърна силно брат си.
— Всички много се гордеем с теб, Артас — възкликна тя.
Той се усмихна и също я прегърна. Беше доволен да види одобрението на сестра си, но съжаляваше, че не успя да целуне дъщерята на адмирала.
— Сигурна съм, че от теб ще стане чудесен паладин.
— Браво, сине! — каза Теренас. — Днес съм горд баща.
Артас присви очи. Днес? Какво значи това днес? Не е ли бил горд с мен в другите дни? Изведнъж се оказа ядосан, без да знае защо или на кого. Светлината се забави да го одобри, Джейна се дръпна точно в момента, когато можеше да я целуне и после думите на Теренас.
Артас се усмихна насила и тръгна да се измъква от тълпата. Достатъчно се беше натискал в хора, малко от които го познаваха и никой от които не го разбираше.
Артас беше на деветнадесет години. На същата възраст Вариан вече беше крал цяла година. Беше на възраст, в която можеше да прави каквото пожелае, воден от благословията на Сребърната ръка. Не искаше просто да се мотае в замъка на Лордерон или да ходи на скучни държавни срещи. Искаше да прави нещо… забавно. Нещо, което властта, позицията и уменията му можеха да му спечелят.