И той знаеше точно какво искаше да бъде това нещо.
Част втора
Светлата дама
Антракт
Беше точно един от онези дни, които Джейна Праудмуър най-много мразеше — мрачен, бурен и ужасно студен. Заради океанския бриз в Терамор винаги беше хладно, но дори в горещите летни месеци студът от вятъра, който сега бушуваше из града, стигаше чак до костите. Океанът се вълнуваше бурно, а над него сивото небе бе надвиснало заплашително. Нямаше изглед да се проясни. Навън тренировъчните площадки бяха плувнали в кал, пътниците търсеха подслон в странноприемницата, а д-р Ван Хаузен трябваше да проверява ранените за симптомите на болестта, която донесе внезапното застудяване. Охраната на Джейна стоеше в пороя, без да се оплаква. Без съмнение не бяха доволни. Джейна тъкмо беше приготвила чай за себе си и съветника си, но нареди на слугите си да занесат чайника на охраната, която юначно изпълняваше задълженията си. Тя можеше да изчака втория чайник.
Просветна светкавица и се чу гръм. В своята кула Джейна се беше сгушила сред любимите си книги и ръкописи. Тя потрепери, сви се в мантията си и погледна към човека, който очевидно се чувстваше по-зле от нея.
Магна Ейгуин, бившата пазителка на Тирисфал и майка на Маг Медив, някога най-великата жена в света, седеше на стол близо до камината и пиеше чай. Кокалестите й ръце се топлеха на чашата й. Дългата й снежнобяла коса падаше свободно върху раменете й. Тя вдигна очи, когато Джейна се доближи и седна на стола срещу нея. Зелените й очи — дълбоки и всезнаещи смарагди — не пропускаха нищо.
— Мислиш си за него.
Джейна се намръщи и се загледа в огъня, опитвайки се да се разсее с танцуващите пламъчета.
— Не знаех, че пазителите могат да четат мисли.
— Да четат мисли ли? Пф-ф! Лицето и поведението ти си казват всичко, дете. Тази бръчица на челото ти се появява само когато си мислиш за него. Освен това винаги изпадаш в такова настроение, когато се развали времето.
Джейна потрепери.
— Толкова лесно ли ме разгадаваш?
Сериозното лице на Ейгуин омекна и тя потупа Джейна по ръката.
— Е, имам хиляда години опит зад себе си и сравнително добре познавам хората.
Джейна въздъхна.
— Вярно. Когато е студено, винаги се сещам за него, за това, което се случи и дали можех да направя нещо.
Ейгуин въздъхна.
— Хиляда години и май никога не съм била истински влюбена. Бях прекалено заета. Но, ако това ще те успокои, и аз си мислех за него.
Джейна примигна изненадана и объркана.
— Мислиш си за Артас?
Бившата пазителка остро я поправи:
— Крал-лич. Той вече не е Артас.
— Няма нужда да ми припомняш — отвърна рязко Джейна.
— Защо… Усещаш ли?
Джейна бавно кимна. Беше се опитала да го припише на времето и напрежението, което винаги се появяваше, когато беше мокро и неприятно. Но Ейгуин усещаше, че не е само това и Джейна Праудмуър, вече на тридесет години и владетелка на остров Терамор, знаеше, че старата жена е права. „Старата жена.“ На устните й се появи лека усмивка, щом се замисли над тези думи. Тя самата вече отдавна се беше разделила с младостта — онази младост, в която Артас Менетил беше изиграл огромна роля.
— Разкажи ми за него — каза Ейгуин, облягайки се в стола си.
В този момент се появи една от прислужниците и донесе прясно приготвен чай и току-що извадени от фурната горещи курабийки. Джейна с радост си наля една чаша.
— Казах ти всичко, което знам.
— Не — отвърна Ейгуин. — Ти само отбеляза фактите от случилото се. Искам да разбера повече за самия него. За Артас Менетил. Защото, каквото и да се случва в Нортренд32 — и, да, мисля, че нещо наистина се случва, то е свързано с Артас, а не с Крал-лич. Или поне не още. Освен това — усмихна се старата жена, а дяволитият момичешки блясък в смарагдовите й очи засенчи многобройните бръчки по лицето й, — днес е дъждовно и студено. Точно за такива дни са измислени приказките.
Шест
Джейна Праудмуър тихо си тананикаше, докато крачеше през градините на Даларан. Вече от осем години беше тук, а градът така и не изгубваше чудотворния си характер. Всичко в него излъчваше магия и за нея беше почти като мирис, аромат на цвете и тя го вдишваше с усмивка.