Кейл’тас се засмя.
— Браво! Вече не подпалваш книги, нали?
Бузите на Джейна пламнаха при спомена от инцидента. Когато дойде тук, талантът й към огъня имаше нужда от сериозно шлифоване. Без да иска беше подпалила една книга, която Кейл’тас държеше в ръце. В отговор на това той беше настоял Джейна да упражнява всички огнени заклинания в района на блатата, които обграждаха затвора.
— Ъ-ъ… не. Това отдавна не се е случвало.
— Радвам се да го чуя. Джейна… — той пристъпи към нея, хвърли наполовина изгризаната си ябълка и се усмихна нежно. — Не говорех празни приказки, когато те поканих в Куел’Талас. Даларан е приказен град и тук живеят някои от най-добрите магьосници на Азерот. Знам, че много учиш, но мисля, че ще е хубаво да дойдеш в земята, където магията е неразделна част от самата култура, а не е просто част от един град или е ограничена за шепа елитни, образовани магьосници. Там магията е рождено право на всеки жител. Всички ние сме част от Слънчевия извор37. Не може да не си поне любопитна да го видиш.
Тя му се усмихна.
— Така е, наистина. И с удоволствие бих дошла някой ден. Но мисля, че засега е най-добре обучението ми да продължи тук… — И после допълни с шеговита усмивка: — Тук хората знаят какво да правят, когато подпалвам книги.
Тя се засмя, но той въздъхна тъжно.
— Сигурно си права. А сега, ако ме извиниш… — той се усмихна изкуствено. — Архимаг Антонидас иска отчет за работата ми в Силвърмуун. И все пак… този принц и магьосник с голямо нетърпение очаква да види повече от наученото от теб… и да прекара повече време с теб.
Кейл’тас сложи ръка на сърцето си и се поклони. Джейна не знаеше как да отговори и, докато се приготви за реверанс, го видя как изчезва в градината, както слънцето се скрива зад хоризонта — с високо вдигната глава, излъчващ увереност и изящество. Дори прахът сякаш не искаше да полепне по ботушите му, нито пък робата му — да се намачка.
Джейна отхапа за последно от ябълката си и също я хвърли настрана. Катерицата, която беше преобразила по-рано, се спускаше надолу по дървото към наградата, която по-лесно щеше да грабне, отколкото ако беше още неоткъсната ябълка.
Две ръце рязко закриха очите й. Тя се стресна, но само леко — никой, който представляваше реална заплаха, не можеше да прекрачи мощните укрепления, издигнати около магическия град.
— Познай кой е? — прошепна мъжки, но все пак весел глас.
С още покрити очи Джейна реши да сдържи усмивката си.
— Хм… ръцете ти са груби, значи не си магьосник — започна тя. — Миришеш на кон и кожени дрехи…
Малките й пръсти погалиха като перце силните му ръце и напипаха голям пръстен. Тя попипа формата на камъка… печатът на Лордерон.
— Артас! — възкликна тя със стоплен от радостна изненада глас и се обърна към него.
Той отдръпна ръцете си и й се усмихна. Не беше физически перфектен колкото Кейл’тас, косата му беше руса, като на елфския принц, но беше просто руса, а не като изтъкана от злато. Беше висок и добре сложен, но по-скоро здрав, отколкото изтънчен. Беше равнопоставен на Кейл’тас… Джейна се чудеше дали и той самият смяташе така — елфите се мислеха за по-висши от хората, независимо от ранга им. Но у Артас имаше някаква лекота, която моментално я привлече.
Тя възвърна благоприличието си и направи реверанс.
— Ваше Височество, каква неочаквана изненада! Какво правиш тук, ако мога да попитам? — Изведнъж я осени стряскаща мисъл: — Всичко наред ли е в Столицата?
— …
— Артас, моля те. В Даларан властват магьосници и обикновените хора трябва показват уважение.
Морскосините му очи проблеснаха шеговито.
— Ние сме братя по неволя, след като се промъкнахме в затворническия лагер, нали?
Тя се успокои и се усмихна.
— Сигурно.
— Относно въпроса ти — всичко е наред. Всъщност толкова малко неща се случват, че баща ми позволи да дойда да уча тук няколко месеца.
— Да учиш? Но… ти си член на Ордена на Сребърната ръка. Няма да ставаш магьосник, нали?
Той се засмя, придърпа я, за да го хване под ръка и двамата тръгнаха към ученическите квартири. Тя лесно влезе в крачка с него.