— Едва ли. Опасявам се, че такова интелектуално посвещаване не е за мен. Но реших, че едно от най-добрите места в Азерот, в които мога да уча история, магия и други неща, които трябва да знам като крал, е тук — в Даларан. За щастие, баща ми и твоят архимаг се съгласиха.
Докато говореше, той сложи ръка върху тази на Джейна. Това беше приятелски и любезен жест, но Джейна почувства тръпки да преминават през тялото й. Тя се обърна към него.
— Впечатлена съм. Момчето, което ме измъкна през онази нощ, за да шпионираме орките, не беше толкова заинтересувано от история и познание.
Артас се засмя и наведе дяволито глава към нея.
— Наистина ли? И още не съм. По-точно съм, но не това е главната причина да дойда.
— Добре, вече ме обърка. Защо тогава дойде в Даларан?
Бяха стигнали до квартирата й. Джейна спря, издърпа ръката си и се обърна към него.
Той не отговори веднага, само се загледа в очите й и се усмихна. После взе ръката й и я целуна — вежлив жест, който беше преживявала много пъти от много благородници. Устните му се задържаха върху ръката и съвсем малко по-дълго от приетото, а после не пусна ръката й веднага.
Очите й се разшириха. Да не би да означаваше… Ако наистина беше решил да дойде в Даларан за няколко месеца, което само по себе си беше подвиг, защото Антонидас беше особено подозрителен към външните лица… Дали не бе само за да я види? Преди да успее да се овладее и да зададе въпроса, той й намигна и се поклони.
— Ще те видя на вечеря, милейди.
Вечерята беше официална. Завръщането на принц Кейл’тас и пристигането на принц Артас в един и същи ден беше създало истинска суматоха за всички слуги в Кирин Тор. Имаше огромна дневна, която се използваше само при специални случаи и точно там щеше да се проведе вечерята. Огромната маса, на която можеха да се поберат петдесетина души, се простираше от единия до другия край на залата. Над нея проблясваха три полилея, отрупани със свещи, които светеха ярко в хармония с тези по масата. По стените горяха факли, а за по-приятната атмосфера няколко светещи сфери обикаляха по краищата, в готовност да бъдат призовани при нужда от допълнителна светлина. Слугите се появяваха рядко — само за да приберат празните чинии. Бутилките сами наливаха вино при щракване с пръсти. Флейта, арфа и лютня добавяха успокояваща музика, изящните ноти на която бяха плод на магия, а не на човешка ръка или порив на вятъра.
Архимаг Антонидас оглавяваше масата, което беше рядкост. Той беше висок мъж, който изглеждаше още по-висок заради слабата си фигура. Дългата му брада беше по-скоро бяла, отколкото кафява, главата му — напълно гола, а очите му — живи и пронизващи. Там беше и архимаг Крас. Той стоеше изправен нащрек, а косата му отразяваше свещите и факлите, светейки предимно сребристо с червени и черни проблясъци. Присъстваха и още много други — всички високопоставени лица. Всъщност Джейна беше най-нископоставената от всички, а тя беше чирак на архимаг.
Тя имаше военно потекло и едно от нещата, на които баща й я научи, беше да познава собствените си силни и слаби страни. „Голяма грешка е както да се подценяваш, така и да се надценяваш“, беше й казал Делин. „Фалшивата скромност е толкова лоша, колкото фалшивата гордост. Знай точно на какво си способна в момента и се дръж подобаващо. Всеки друг подход е погрешен — и може да се окаже пагубен в битка.“
Тя знаеше, че е изкусна магьосница. Беше интелигентна и целенасочена и беше научила доста за краткото време, което беше прекарала тук. Със сигурност Антонидас не би я довел със себе си от снизходителност. Без капка фалшива гордост, за която я беше предупредил баща й, тя разбираше, че притежава потенциала да стане могъщ маг. Искаше да успее със собствени усилия, а не защото елфски принц харесваше компанията й. С големи усилия да не издаде неприязънта си, тя загреба поредна лъжица супа от костенурки.
Затворническите лагери се намираха доста близо до града и не беше изненада, че разговорът се завъртя около орките, въпреки че магьосниците обичаха да показват, че са над подобни неща.
Кейл протегна дългата си, елегантна ръка за още една филийка хляб и започна да я маже с масло.
— Летаргични или не, те са опасни — каза той.
— Баща ми, крал Теренас, е на същото мнение, принц Кейл’тас — отвърна Артас, усмихвайки се очарователно на елфа. — Затова съществуват лагерите. За съжаление, цената за поддръжката им е висока, но безспорно сигурността на хората от Азерот струва повече от малко злато.