Артас беше като замаян, толкова я желаеше, че в мига, в който тя се отдръпна, се почувства ограбен. Усети нежния и топъл дъх по лицето си, когато му прошепна:
— Готови ли сме… за това?
Артас беше готов да отговори на шега, но знаеше какво точно го пита. Не можеше да си се представи по-готов, за да приеме това момиче докрай в сърцето си. Беше отказал на милата Тарета, която не беше първата, получила отрицателен отговор. Той знаеше, че Джейна е по-неопитна от самия него в това отношение.
— Готов съм, ако и ти си — прошепна той с пресипнал глас.
Понечи да я целуне и забеляза познатата бръчица на челото й.
Ще я залича с целувки, обеща си той, повеждайки я към леглото си. Ще накарам всичките ти тревоги да изчезнат завинаги.
По-късно сламеният човек вече беше напълно изпепелен и единствено синьобялата луна осветяваше спящата фигура на Джейна. Артас лежеше буден и прокарваше пръсти по извивките на тялото й. От време на време се замисляше докъде щеше да доведе всичко това, но беше щастлив просто да се наслади на мига.
Той не хвърли клонче в огъня, защото нямаше от какво да иска да се отърве. Нито пък имаше сега, помисли си той, навеждайки се да я целуне. Джейна се събуди с лека въздишка и се обърна към него.
— Май никой нищо не може да ти откаже — прошепна тя, повтаряйки думите си от деня, в който се целунаха за пръв път. — Най-малко пък аз.
Без да разбере защо, за миг го побиха студени тръпки и той я притисна към себе си:
— Не се отказвай от мен, Джейна. Никога не се отказвай от мен. Моля те.
Тя го погледна с блеснали на лунната светлина очи.
— Никога не бих го направила, Артас. Никога.
Осем
Дворецът никога досега не беше толкова красиво украсяван за празника Уинтър Вейл40. С идването си Мурадин, който винаги беше безупречен посланик, беше донесъл традицията на джуджетата в Лордерон. С времето тя стана особено популярна, а тази година хората като че ли наистина я вземаха присърце.
Празничното настроение започна няколко седмици по-рано, когато Джейна ги поздрави с театралното си изпълнение по запалването на сламения човек. Тя получи разрешение да остане през цялата зима, ако иска, въпреки че Даларан не беше толкова далеч за човек, който можеше да се телепортира. Нещо се беше променило. Беше едва доловимо, а в същото време и сериозно. С Джейна Праудмуър вече се отнасяха така, сякаш беше нещо повече от дъщерята на владетеля на Кул Тирас, сякаш беше повече от приятел. Отнасяха се с нея като с член на кралското семейство.
Артас го разбра за пръв път, когато майка му я взе заедно с Калия, за да премерят официалните си дрехи за бала на Уинтър Вейл. И друг път бяха идвали гости за бала, но Лиан никога досега не беше проявявала желание да съчетава облеклото си с това на дъщеря си. Теренас също все по-често канеше Джейна и Артас на срещите с хората, за да слушат заедно исканията им. Джейна седеше от лявата му страна, а Артас — от дясната. Така тя заемаше позиция почти равна на тази на сина му.
Е, Артас си помисли, че просто такова е логичното обяснение. Не беше ли така? Той си спомни какво беше казал на Калия преди години: „Явно всеки от нас си има задължения. Ти да се омъжиш за когото татко избере, а аз — за когото се налага в името на кралството.“
Джейна щеше да е добър избор за кралството. Тя щеше да е добър избор и за него самия. Но защо мисълта за това го тревожеше толкова много?
През нощта срещу Уинтър Вейл беше натрупал сняг. Артас стоеше пред прозореца и гледаше към замръзналото езеро Лордамиър. Снегът беше започнал да вали на зазоряване и беше спрял преди около час. Небето беше черно кадифе, звездите — малки ледени диаманти и на лунната светлина всичко изглеждаше спокойно, тихо и магическо.
Нежна ръка се мушна в неговата.
— Красиво е, нали? — тихо каза Джейна.
Артас кимна, без да поглежда към нея.
— Предостатъчно муниции.
— Моля?
— Муниции — повтори Джейна. — За бой със снежни топки.
Той се обърна към нея и ахна. Не му беше позволено да вижда роклите, които тя, Калия и майка му щяха да облекат за бала тази вечер и остана възхитен от вида й. Джейна Праудмуър изглеждаше като снежно момиче. От обувките, които сякаш бяха изваяни от лед, бялата рокля, обагрена с бледосиньо до сребърната диадема, която поемаше топлия блясък от факлите — тя беше просто сърцераздирателно красива. Но не беше като ледена кралица или статуя, тя беше топла, мека и жива, златистата й коса падаше свободно по раменете й, бузите й розовееха под чудните й очи — сините й очи, които светеха от радост.