Нали той беше пожелал така? И тя го прие. Но защо нощем не можеше да заспи, усещайки липсата на топлината и присъствието й с болка, която граничеше с агония. В опитите си да се разсее, той дори възприе презираното дотогава време, в което трябваше да седи мирно и да медитира. Може би, ако се концентрираше върху тренировките си и успееше да се научи как да приема и насочва Светлината, щеше да може да се отърве от мисълта за Джейна. От мисълта за момичето, което отхвърли.
— Можем да тръгнем и да търсим такива групи орки, за да ги открием преди Трал.
Теренас кимна.
— Утър ме информира за твоята отдаденост и е удивен от напредъка ти.
И кралят реши.
— Много добре тогава. Иди и кажи на Утър да започне подготовка. Време е да усетиш вкуса на истинската битка.
Артас с усилие сподави радостния си вик. Сдържа се, но макар и щастлив, се съобрази с измъченото и угрижено изражение на баща си. Може би, само може би, ликвидирането на въстаналите зеленокожи щеше да изтрие спомена от шокирания поглед на Джейна, когато приключиха връзката си.
— Благодаря Ви, сър. Ще се гордеете с мен.
Въпреки скръбта в синьозелените си очи — същите като на Артас, Теренас се усмихна.
— Това, синко, е най-малката ми грижа.
Девет
Джейна тичаше през градините — закъсняваше за среща с архимаг Антонидас, защото за пореден път се беше заровила в книгите си, загубвайки представа за времето. Учителят й постоянно й се караше за това, но тя продължаваше да го прави. Пантофките на краката й я отведоха между редовете ябълкови дръвчета, отрупани с тежки зрели голдънбарк. За миг усети чувство на тъга, припомняйки си срещата с Артас тук само преди няколко години — той се появи зад гърба й, покри с ръце очите й и прошепна: „Познай кой е?“.
Артас. Все още й липсваше. Сигурно винаги щеше да й липсва. Раздялата беше неочаквана и болезнена и във възможно най-лошия момент — тя все още потръпваше при мисълта как трябваше да изтърпи официалната вечеря и бала за Уинтър Вейл, сякаш нищо не се беше случило. Но след като отмина първоначалният шок, тя започна да разбира мотивите му. И двамата бяха твърде млади, както беше казал Артас, имаха отговорности и трябваше да довършат обучението си. Тя му обеща, че винаги ще бъдат приятели, и наистина го мислеше — от тогава до сега. За да спази обещанието си, обаче, трябваше да се съвземе. Така и направи.
Определено през няколкото кратки години се бяха случили доста неща, които да заемат времето и вниманието й. Преди пет години могъщ магьосник на име Кел’Тузад разгневи Кирин Тор, защото се беше захванал с чудовищна некромантска магия. След като беше сурово порицан и накаран веднага да спре експериментите си, той изведнъж мистериозно изчезна. Тази загадка беше едно от нещата, които занимаваха Джейна през последните три години.
Извън пределите на магическия град също се случваха разни неща, макар информацията за тях да беше откъслечна, базирана на слухове и неясна. Най-доброто заключение, което Джейна успя да направи, беше, че оркът Трал е избягал, провъзгласил се е за военачалник на новата Орда и сега напада затворническите лагери и освобождава събратята си. По-късно самозваният военачалник нападнал самия Дърнхолд и го сринал до основи с помощта на древната шаманска магия на орките. Блакмуър също бил убит, но по думите на всички надали щял да липсва на някого. Загрижена за последствията от новата Орда върху хората, Джейна не можеше да си позволи да скърби за загубата на лагерите. Не и след това, което беше видяла там.
До ушите й достигнаха гласове, единият от които бе силен и ядосан. Подобно нещо беше твърде необичайно за това място, тя се подхлъзна и спря рязко.
— Както казах и на Теренас, хората Ви са затворници в собствената си земя. Пак Ви повтарям — човечеството е в опасност. Времето на тъмнината скоро ще настъпи отново и целият свят ще се изправи пред война!
Гласът беше мъжки, звучен и силен, но Джейна не го разпозна.
— А-а, сега вече разбрах кой си ти. Ти си скитащият пророк, за когото крал Теренас ми писа в последното си писмо. И на мен не ми се слушат брътвежите ти.
Другият мъж беше Антонидас — той беше толкова спокоен, колкото настоятелен беше другият. Джейна знаеше, че е по-добре внимателно да се измъкне, преди да я забележат, но любопитството, което я завладя, когато отиде с Артас до оркския лагер, сега я накара да стане невидима под мантията си, за да разбере повече. Тя тихичко се приближи. Вече можеше да ги види и двамата — първият, когото Антонидас саркастично наричаше „пророк“, беше покрит с мантия с качулка, украсена с черни пера, а учителят й седеше, възседнал коня си.