— Мислех, че Теренас е бил достатъчно ясен по отношение на предсказанията ти.
— Ти трябва да си по-мъдър от краля си. Краят наближава!
— Както вече ти казах, глупостите ти не ме интересуват.
Рязък, спокоен и презрителен — Джейна познаваше този тон на гласа му.
Пророкът помълча малко и въздъхна.
— Явно си загубих времето тук.
Пред слисания поглед на Джейна фигурата на непознатия се замъгли. Сви се и се промени, а на мястото, където беше човекът с мантия, сега стоеше само една голяма черна птица. Тя изграчи недоволно, размаха криле и отлетя.
Загледан в натрапника, изчезващ в небето, Антонидас каза:
— Вече можеш да се покажеш, Джейна.
Лицето й пламна. Тя избоботи контразаклинанието и се появи.
— Съжалявам, че подслушвах, учителю, но…
— Разчитам на любознателния ти характер, дете — каза Антонидас засмяно. — Този ненормален глупак вярва, че наближава краят на света. Отива твърде далече в опасенията си за заразата.
— Зараза ли? — учуди се Джейна.
Антонидас въздъхна, слезе от коня си и с другарско потупване по задницата го пусна да се прибира. Конят подскочи и припна към конюшните, където конярите щяха да го посрещнат. Архимагът повика с жест чирака си и Джейна пристъпи напред, като пое протегнатата му кокалеста ръка.
— Сигурно помниш, че преди няколко дни изпратих вестоносци до Столицата.
— Мислех, че става дума за проблема с орките.
Антонидас измърмори заклинание и след няколко секунди двамата се озоваха в личната му квартира. Джейна обожаваше това място — разхвърляно, с мирис на пергамент, кожа и мастило, старите столове, в които можеше да се сгуши и да се изгуби в познанието. Той й направи знак да седне и при едно леко движение на пръста му се появи кана, която им наля нектар.
— Е, орките бяха част от дневния ред, но моите хора решиха, че ни грози доста по-сериозна опасност.
— По-сериозна от новото сформиране на Ордата?
Джейна протегна ръка и пълната със златиста течност кристална чаша долетя в ръката й.
— С орките имаме потенциална възможност да се разберем. С болестта няма как да го сторим. Получихме доклади за зараза, която се разпространява на север. Мисля, че Кирин Тор трябва много внимателно да се занимае с това.
Джейна го погледна и сбръчка чело, отпивайки си от нектара. Обикновено болестите бяха проблем на жреците, а не на магьосниците, освен, ако…
— Мислите ли, че е намесена магия?
Той кимна с голата си глава.
— Много е вероятно. И затова, Джейна Праудмуър, моля те да отидеш до тези земи и да разследваш случая.
Джейна едва не разля чашата си.
— Аз ли?
Той се усмихна нежно.
— Ти. Вече знаеш почти всичко, на което мога да те науча. Време е да изпробваш уменията си извън тези безопасни кули — каза той и очите му отново проблеснаха. — Освен това съм ти осигурил специален ескорт.
Артас се беше излегнал под едно дърво, беше затворил очи, а лицето му се огряваше от слабата слънчева светлина. Знаеше, че излъчва спокойствие и увереност — така трябваше. Хората му достатъчно се тревожеха. Не можеше да си позволи да покаже притеснение. След всичкото това време… как ли ще се държат един с друг? Може би всъщност не беше толкова добра идея. Но всички доклади светеха предупредително и той знаеше, че тя е най-уравновесена от всички. Всичко щеше да се нареди. Трябваше.
Един от капитаните му — Фалрик, когото Артас познаваше от години, обикаляше нервно около кръстопътя и проверяваше четирите му разклонения. Дъхът му се виждаше в студения въздух, а ядът му като че растеше с всяка изминала минута.
— Принц Артас — най-накрая се престраши той. — Чакаме тук от часове. Сигурен ли сте, че този Ваш приятел ще се появи?
Върху устните на Артас се изписа лека усмивка и той отговори, без да отваря очи. Мъжете не знаеха кого чакат — за по-голяма сигурност.
— Сигурен съм.
И наистина беше. Мислеше си за всички онези случаи, когато търпеливо я чакаше.