— Джейна обикновено закъснява.
Докато изрече последните си думи, той чу далечен рев и едва различимите думи „Ми смаш!“
Като задрямала на слънце пантера, събудена внезапно, Артас скочи с чука в ръка. Загледа се надолу по пътя и видя фината женска фигура, която преваляше хълма и яздеше в посока към него. Зад нея се мержелееше т.нар. елементал41 — някакво голямо парче, като че съставено от завихрена вода и с глава и груби крайници. А зад него… тичаха двама огри.
— В името на Светлината! — извика Фалрик и се спусна към тях.
Артас можеше да го изпревари и да стигне до Джейна пръв, но точно в този момент погледът му се спря върху лицето й. Там грееше широка усмивка.
— Не вади меча си, капитане — каза Артас, усещайки как устните му също се разширяват в усмивка. — Тя може да се погрижи за себе си.
И наистина беше така, и то доста добре. Точно в този момент Джейна спря и започна да призовава огън. Артас осъзна, че ако трябва да му е жал за някого в този двубой, това щяха да са двата объркани огри, които изреваха от болка, щом огъня стигна дундестите им бледи тела и останаха поразени от дребния женски човек, който беше причина за невероятната им агония. Един от тях се опита да избяга, но другият, явно още невярващ на случващото се, продължи да я гони. Джейна отново изпрати пращящ оранжев пламък към него и той изпищя, строполи се и почти веднага издъхна, а острата миризма на изгоряла плът изпълни ноздрите на Артас. Джейна погледна към другия, който бягаше, изтупа ръце и кимна с глава. Дори не се беше изпотила.
— Господа, посрещнете госпожица Джейна Праудмуър — провлачено каза Артас, запътвайки се към старата си приятелка и бивша партньорка. — Специален агент на Кирин Тор и една от най-талантливите магьосници на земята.
— Изглежда не си загубил форма.
Тя се обърна към него с усмивка. Нямаше никакво неудобство в този миг, само щастие. Тя се радваше да го види и той — нея, и то изпълнен с радост.
— Радвам се да те видя отново.
С толкова малко думи й каза толкова много. Но тя го разбра. Тя винаги го разбираше.
— И аз теб — отвърна тя, а очите й блестяха. — Отдавна не ме е ескортирал принц.
— Да — каза той с нотка на разкаяние. — Наистина.
Сега вече стана неловко и Джейна сведе очи, а той прочисти гърлото си.
— Ами, май е време да потегляме.
Тя кимна, махна с ръка и отпрати елементала си.
— Този приятел няма да ми трябва, докато съм заобиколена от толкова смели воини — каза тя, показвайки на Фалрик и хората му една от най-красивите си усмивки. — Е, Ваше Височество, какво знаете за тази зараза, която трябва да разследваме.
— Не много — Артас се принуди да си признае. — Татко току-що ме изпрати да те придружа. Напоследък Утър се кара с мен относно орките. Но мисля, че щом магьосниците от Даларан искат да разберат повече за случая, сигурно е нещо, свързано с магия.
Тя кимна усмихнато, макар че на челото й беше започнала да се появява познатата му бръчица. Щом я забеляза, Артас усети странна болка.
— Правилно. Само че не съм сигурна каква точно е връзката. Затова учителят Антонидас ме изпрати да проверя и да му докладвам. Трябва да отидем до селата по кралския път и да разпитаме тамошните хора — може да знаят нещо повече. Дано не са заразени и да не се окаже нещо по-сериозно от някакво местно заболяване.
Артас я познаваше много добре и долови съмнение в тона й. И го разбра. Ако Антонидас наистина вярваше, че не е сериозно, нямаше да изпрати най-добрия си чирак за проверка — нито пък крал Теренас щеше да прати сина си. Той смени темата.
— Чудя се дали не е свързано с орките.
Тя повдигна вежди и той продължи.
— Сигурен съм, че си чула за бягствата от лагерите.
Тя кимна.
— Да. Понякога се чудя дали онова семейство, което видяхме тогава, е сред бегълците.
Той се размърда нервно.
— Е, ако са, сигурно още служат на демоните.
Очите й се разшириха.
— Какво? Мислех, че това е приключило отдавна — че орките вече не използват демонична енергия.
Артас сви рамене.
— Татко ме изпрати с Утър да защитим Странбрад. Докато стигнем до там, орките вече бяха започнали да отвличат селяни. Хванахме ги в лагерите им, но загубихме трима от нашите.
Джейна слушаше както обикновено — не само с ушите си, а с цялото си същество, концентрирайки се върху всяка дума, точно както я помнеше Артас. О, Светлина, колко беше красива само.