Той кимна в тъмното и осъзнавайки, че няма как да го е видяла, каза:
— Съгласен съм. Питам се дали не трябваше да вземем и жрец с нас.
Тя се обърна усмихната.
— Ти си паладин, Артас. Светлината работи чрез теб. Освен това боравиш с оръжие по-добре от всички други паладини, които съм виждала.
Той се усмихна доволно. Моментът се проточи и тъкмо когато той реши да се протегне към нея, тя скочи на крака и доизпи виното си.
— Късно е. Не знам за теб, но аз съм изтощена. Ще се видим сутринта. Лека нощ, Артас.
Но той не успя да заспи. Въртя се в постелята си, взира се в звездите и се сепваше при всеки звук тъкмо когато започваше да се унася. Не издържаше повече. Винаги е бил импулсивен и го знаеше, но по дяволите… Отметна одеялото си и се изправи. В лагера беше тихо. Тук нямаше никаква опасност и никой не стоеше на стража.
Тихичко Артас стана и отиде до мястото, където спеше Джейна. Коленичи до нея и отметна косата от лицето й.
— Джейна — прошепна той. — Събуди се.
Точно както в онази нощ преди много време, тя се събуди спокойно и замига към него с любопитство. Той се усмихна.
— Какво ще кажеш за едно приключение?
Тя склони глава усмихната, сякаш си спомняше същото.
— Какво приключение? — попита тя.
— Довери ми се.
— Винаги го правя, Артас.
Говориха си шепнешком и само дъхът им се виждаше в студения нощен въздух. Тя се беше подпряла на лакът, а той, имитирайки я, протегна другата си ръка и докосна лицето й. Тя не се отдръпна.
— Джейна… Мисля, че има причина отново да сме заедно.
Ето я — малката бръчица на челото й.
— Разбира се. Баща ти те изпрати, защото…
— Не, не, нещо повече от това. Сега работим заедно като екип. Ние… работим добре така.
Тя стоеше неподвижно. Той продължи да гали нежната извивка на лицето й.
— Аз… когато всичко свърши… може да… поговорим. Нали?
— За раздялата ни на Уинтър Вейл?
— Не, не за раздяла. За ново начало. Защото всичко ми се струва твърде незавършено без теб. Ти ме познаваш както никой друг, Джейна, и това ми липсва.
Дълго време Джейна мълча, после леко въздъхна и отпусна глава върху ръката му. Той потръпна, когато тя извъртя глава и целуна дланта му.
— Никога не успях да се откажа от теб, Артас — каза тя с радостен звън в гласа. — И да, и при мен всичко е незавършено. Липсваше ми толкова много.
Изпълнен с облекчение той се наведе, прегърна я и я целуна страстно. Щяха да разнищят докрай тази мистерия, да я разрешат и да се приберат вкъщи като герои. После можеха да се оженят — може би през пролетта. Той искаше да я види окъпана от дъжд от розови цветчета. И по-късно щяха да имат русокоси дечица, онези, за които говореше Джейна.
Те не бяха интимни, не и тук, заобиколени от хората на Артас, но той се вмъкна под одеялото й, докато студената зора не го призова обратно в постелята му. Преди да тръгне, той я притисна силно в обятията си.
Успя да поспи малко, сигурен, че нищо — нито зараза, нито демони, нито някаква мистерия — можеше да се противопостави на задружните усилия на принц Артас Менетил, паладин на Светлината, и магьосницата Джейна Праудмуър. Те щяха да удържат до края заедно — на всяка цена.
Десет
На другия ден сутринта те достигнаха до няколко разпръснати стопанства.
— Селото не е много далеч — каза Артас, след като провери картата. — Нито едно от тези стопанства не е отбелязано тук.
— Не — отвърна Фалрик.
Той си позволяваше да фамилиарничи с принца, тъй като се познаваха от много дълго време. Артас разчиташе на неговата прямота, а Фалрик беше първият, който пожела да тръгне с него на тази мисия. Сега Фалрик поклащаше посивялата си глава.
— Израснах по тези земи и повечето от тези стопани работят самостоятелно. Носят продукцията и животните си в селото, продават ги и се прибират по домовете си.
— Лоша кръв ли?
— Не, съвсем не, Ваше Височество. Просто така си практикуват.
— Ако е така, — каза Джейна — и някой от тях се разболее, може да не успеят да извикат помощ. Тези хора може да са болни.
— Джейна има право. Да отидем и да видим дали ще открием някого там — заповяда Артас, подкарвайки коня си.