За известно време настъпи тишина, нарушавана единствено от пращенето на пламъците, поглъщащи къщата. Лека-полека постройката се срути. Артас се радваше, че не успя да види как труповете се бяха превърнали в пепел. Той си пое дъх и се обърна към Джейна.
— Какво…
Тя преглътна трудно. Лицето й беше в сажди и следи от струйки пот.
— Те… наричат се „немъртви“42.
— Да ни опази Светлината — измърмори Фалрик, блед и ококорен. — Мислех, че такива неща има само в приказките, с които плашат децата.
— Не, съвсем истински са си. Просто… Никога не съм очаквал да ги видя. Никога.
— Тези… — тя си пое дълбоко дъх, поуспокои се и овладя гласа си. — Мъртвите понякога остават тук, особено ако смъртта им е била мъчителна. Това е дало начало на историите за призраци.
След преживения ужас изражението й започна да се нормализира. Артас забеляза как хората му се обръщат към нея, заслушани в думите й и се опитваха да разберат какво, по дяволите, се беше случило. Той самият се почувства особено благодарен за ученолюбивостта й както никога досега.
— Тези… съживяването на трупове от мощни некроманти не е нещо ново. Видяхме пример за това както в Първата война, когато орките съживяваха остатъци от скелети, така и във Втората война, когато се появиха съществата, известни като „Рицари на смъртта“43 — продължи Джейна, сякаш четеше пасаж от книга, а не се опитваше да обясни невъзможния за разбиране ужас. — Но, както казах… не бях виждала нещо подобно.
— Е, сега са наистина мъртви — каза един от мъжете.
Артас се усмихна окуражително.
— Можете да благодарите на мечовете си, Светлината и огъня на лейди Джейна за това — обърна се към всички той.
— Артас — каза Джейна. — Може ли да поговорим насаме?
Те се отдалечиха малко, а мъжете започнаха да се почистват и съвземат от неописуемото си преживяване.
— Мисля, че знам какво ще кажеш — започна Артас. — Изпратиха те, за да разбереш дали заразата е свързана с магия. И започва да изглежда точно така. Некромантска магия.
Джейна кимна мълчаливо. Артас погледна към хората си.
— Дори не сме стигнали до главните села. Имам чувството, че ще срещнем още от тези… немъртви.
Джейна се намръщи.
— Имам чувството, че се прав.
След като задминаха разпръснатите стопанства, Джейна дръпна юздите и спря.
— Какво гледаш?
Артас се приближи и Джейна му посочи. Той проследи погледа й и видя силоза, стърчащ на един хълм.
— Хамбара ли?
Тя поклати глава.
— Не… земята около него.
Тя слезе от коня, коленичи и попипа почвата, загребвайки шепа суха пръст и изсъхнала трева. Тя я огледа, побутна едно малко насекомо, което беше свило шестте си крачета, посрещайки смъртта; после процеди пръстта през пръстите си, а лекият полъх на вятъра отнесе прахообразната почва.
— Сякаш земята около този хамбар… умира.
Артас погледна от ръката й към земята и осъзна, че е напълно права. На няколко метра зад него тревата беше зелена и свежа, а почвата явно все още бе богата и плодородна. Но под краката му и около хамбара тя беше мъртва, сякаш беше посред зима. Не… не като посред зима — тогава земята просто спи. Тогава си е жива, но спи и чака да се събуди, щом дойде пролетта.
Тук нямаше следа от живот.
Артас се загледа в хамбара, присвивайки синьозелените си очи.
— Какво може да е причинило такова нещо?
— Не съм сигурна. Напомня ми на това, което се случи с Тъмния портал44 и Прокълнатите земи45. Когато порталът беше отворен, демоничните енергии, които изсмукаха живота от Дранор, се изляха в Азерот. И земята около портала…
— … умря — довърши Артас.
Изведнъж го осени идея.
— Джейна, може ли самото зърно да е заразено? Може ли да носи тази… тази демонична енергия?
Очите й се разшириха.
— Да се надяваме, че не.
Тя посочи към сандъците, които мъжете измъкваха от хамбара.
— Тези сандъци носят регионалния знак на Андорал, търговския център на северните градове. Ако зърното носи заразата, няма как да разберем колко села ще се заразят.