Тя почти прошепна думите. Изглеждаше бледа и премаляла. Той се вторачи в ръцете й — също побелели от мъртвата пръст по тях. Изведнъж страх прониза сърцето му и той сграбчи ръката й. Затвори очи и прошепна молитва. Изпълни се с топла светлина, която се разля от неговите в нейните ръце. Джейна го погледна объркана, после сведе поглед към ръцете си, скрити от ръкавиците му. Очите й се разшириха от ужас, след като осъзна, че явно се е спасила на косъм.
— Благодаря ти — прошепна тя.
Той й се усмихна още треперещ и после се провикна към хората си:
— Ръкавици! Всички да сложат ръкавици! Без изключения!
Капитанът му го чу, кимна и повтори заповедта. Повечето мъже бяха в пълна броня и вече бяха с ръкавици. Артас поклати глава, опитвайки се да прогони тревогата, която все още не го напускаше. Не усети никаква болест у Джейна. Слава на Светлината. Той притисна ръката й към устните си. Джейна се отдръпна, поруменя и се усмихна.
— Това беше глупаво. Не мислех.
— За твой късмет, аз мислех.
— Разменихме си ролите — каза тя шеговито, предлагайки му усмивка и целувка, за да смекчи иронията в шегата си.
Сега мисията вече беше ясна — да открият и унищожат колкото се може повече заразени хамбари. Задачата им бе улеснена на следващия ден, когато хората на Артас се натъкнаха на двама куел’дорейски жреци. Те също били усетили нещо нередно по тези земи и дошли да предложат лечителските си услуги. Оказаха и по-осезателна помощ — информираха Артас за склада в далечния край на селото, към което се беше запътил.
— Малко по-напред има някакви къщи, сър — каза Фалрик.
— Добре тогава — отговори той. — Да…
Чу се внезапен гърмеж и конят му подскочи подплашен.
— Какво по…
Той се загледа в посоката, откъдето дойде гърмежът. Дребни фигури, едва видими, но звукът не можеше да се сбърка.
— Това е оръдие. Хайде!
Артас укроти коня си, дръпна юздите и потегли в посока на звука. Щом наближи мястото, няколко джуджета се изправиха. Те се изненадаха да го видят, колкото се изненада от тях и той самият. Артас се завъртя леко и спря.
— По какво, по дяволите, стреляте?
— Гърмим проклетите скелети. Плъзнали са из цял’то селце.
Студени тръпки полазиха гръбнака на Артас. Сега вече ги видя — познатите фигури на немъртвите, които се тътреха по обичайния за тях начин право към тях.
— Огън! — извика водачът на джуджетата и няколко скелета се разхвърчаха на парчета във всички посоки.
— Явно можете да ми помогнете — каза Артас. — Трябва да унищожа един склад в края на селото.
Джуджето се обърна към него с широко отворени очи.
— Склад ли? — попита учудено то. — Нападат ни ходещи мъртъвци, а ти ме занима’аш с ня’къв склад?
Артас нямаше време за обяснения.
— Това, което е в склада, убива хората — сопна се той, посочвайки останките от скелетите. — И, когато умрат…
Очите на джуджето се разшириха още повече.
— Оу, се’а с’ванах. Момчета! Местим се. Ша помогнем на войската на тоя хубав младеж.
Джуджето се обърна към Артас.
— Между дру’ото, кой си ти, младежо?
Дори в момент на ужас, безцеремонният въпрос на джуджето го накара да се усмихне.
— Принц Артас Менетил. А вие сте?
Джуджето зяпна за миг, но бързо се съвзе.
— Даргал на Ваш’те услуги, Ваше Височество.
Артас не губи повече време в любезности, а се опита да успокои коня си и да последва вече придвижващия се отряд. Артас имаше кавалерийски кон, отгледан за битки. Нямаше никакъв проблем с него, когато се би с орките, но очевидно вонята на немъртвите дразнеше ноздрите му. Не можеше да го вини за това, но капризите му го караха да си спомни за голямото сърце и безстрашието на Инвинсибъл. Артас бързо се отърва от тази мисъл, която само го разсейваше. Трябваше да се съсредоточи, а не да тъгува за животното, по-мъртво от клатушкащите се трупове, които се разпадаха на части.
Джейна и хората му се строиха зад него, довършвайки онези, които оръдията пропускаха и другите, които се появяваха отстрани. Артас се изпълни с енергия и започна да размахва безпощадно чука си. Беше благодарен на навременната помощ на Даргал. Толкова много немъртви се появиха, че едва ли хората му щяха да могат да се справят с тях сами.
Обединените отряди на хора и джуджета напредваха бавно, но безжалостно към хамбара. С наближаването си редиците от немъртви се сгъстяваха, а когато и силозите се появиха в далечината, просто започнаха да извират отвсякъде. Артас скочи от злочестия си кон и се хвърли сред тях, размахвайки чука, който светеше със силата на Светлината.