След като първоначалният шок и ужас отминаха, Артас забеляза, че по-лесно убива такива чудовища, отколкото орки. Може би орките, както твърдеше Джейна, бяха като хората — живи същества. А тези неща не бяха нищо повече от трупове, които се движеха като марионетки, водени от някакъв извратен кукловод некромант. Сякаш наистина бяха кукли с отрязани конци и Артас се усмихна свирепо, помитайки с могъщото си оръжие две от тях наведнъж. Тези явно бяха мъртви отдавна — вонята им не беше толкова остра, а телата им бяха по-скоро съсухрени, отколкото гниещи. Няколко от тях, като тези от първата вълна, бяха просто скелети с остатъци от дрехи по тях или импровизирани брони, които потракваха върху кокалите им, докато се тътреха към Артас и хората му.
Парливата миризма на изгоряла плът достигна ноздрите му и той се усмихна доволен, усещайки присъствието на Джейна в битката. Той се огледа около себе си задъхан. Засега нямаше жертви и Джейна, макар и пребледняла от напрежение, беше невредима.
— Артас!
Гласът на Джейна — силен и ясен, прониза врявата. Артас разби скелета, който беше замахнал с коса към главата му и за миг погледна към нея. Тя му сочеше напред, а в ръцете й просветваше завихрящият се огън.
— Виж!
Той се обърна и присви очи. Малко по-нагоре стояха мъже, облечени в черно и определено живи, съдейки по движенията им. Те правеха някакви знаци с ръце и явно насочваха движението на вълните от немъртви, които прииждаха към воините.
— Натам! Целете се в тях! — извика Артас.
Оръдията се завъртяха и изгърмяха, помитайки немъртвите в посока към живите хора в черни роби. Сега ви пипнахме, помисли си Артас с дива наслада.
Но веднага щом попаднаха под ударите им, мъжете застанаха неподвижни. Немъртвите, които те явно контролираха, също останаха на място, все още съживени, но неподвижни. Вече бяха твърде лесни мишени за катапултите на джуджетата и хората на Артас, които ги посичаха с един замах. Магьосниците се скупчиха, няколко от тях започнаха да правят заклинания и Артас видя познатото завихряне при създаването на портал.
— Не! Не им позволявайте да избягат! — извика той, засилвайки чука си към гърдите на един скелет и замахвайки отново към главата на друго зомби.
Само Светлината знае от къде магьосниците призоваха още ходещи мъртви — скелети, гниещи трупове и още нещо, което беше огромно и бледо и с твърде много крайници. По лъскавото му бяло и червясало тяло имаше шевове, дебели колкото ръката на Артас и изглеждаше като неуспешен опит за парцалена кукла. Създанието се извисяваше над всички останали и, размахвайки ужасяващите си оръжия с трите си ръце, фиксира Артас с единственото си работещо око.
Джейна се беше появила до него и извика:
— В името на Светлината! Това нещо е съшито от частите на няколко тела! Трябва да го изследваме като го убием, нали?
Артас я погледна и се хвърли срещу него. Отвратителният експеримент се приближи, издавайки гърлени звуци и замахвайки с брадва, голяма колкото самия Артас. Той отскочи от пътя й, претърколи се и скочи на крака, готов да атакува в гръб. Трима от хората му, от които двама с копия, направиха същото и ужасното същество бързо завърши битката си. През цялото време Артас беше успял да следи с крайчеца на окото си магьосниците, които успяха да избягат през портала си. Вече ги нямаше. Немъртвите, които изоставиха, останаха неподвижни и бяха бързо унищожени.
— По дяволите! — извика Артас.
Той усети допир на ръка върху рамото си и моментално я отблъсна, но изражението му омекна като видя, че беше Джейна. Не беше в настроение за успокояване или обяснения и трябваше да направи нещо, каквото и да е то, за да компенсира бягството на мъжете в черни роби.
— Съборете склада веднага!
— Слушаме, Ваше Височество! Хайде, момчета!
Джуджетата се втурнаха напред, сякаш за да завоюват някаква победа. Катапултите тъпчеха мъртвите тела и мъртвата земя, докато накрая се приближиха достатъчно.
— Огън! — извика Даргал.
Всички оръдия изгърмяха като едно и Артас усети гореща вълна на задоволство, виждайки как складът рухва.
— Джейна! Подпали останките му!
Тя вече беше вдигнала ръце. Наистина работим добре заедно, помисли си той. От ръцете й излетя огромно огнено кълбо и целият хамбар избухна в пламъци. Всички зачакаха, гледайки огъня и внимаваха да не се разпространи. На толкова суха земя лесно можеше да изгубят контрол над пожара.