Артас прокара ръка през сплъстената си от пот коса. Топлината от горящия склад беше непоносима и той жадуваше за хладинка. Отдалечи се малко и побутна огромния белезникав труп с бронирания си ботуш. Кракът му потъна в меката тъкан и той сбърчи нос. Джейна го последва. След като го изследваха отблизо, стана ясно, че е била права — нещото наистина е било скалъпено от частите на различни тела.
Артас едва не потръпна от ужас.
— Онези магьосници… облечени в черно…
— Май са некроманти — прекъсна го Джейна. — Точно както говорихме по-рано.
— К’кво? Не-е!
Даргал се беше приближил зад тях и също с погнуса разглеждаше съществото.
— Некроманти. Магьосници, които практикуват черна магия, които могат да съживяват и контролират мъртвите. Явно те и господарят им, който и да е той, стоят зад всичко това.
Тя повдигна сериозните си сини очи към Артас.
— Може да е намесена демонична енергия, но мисля, че очевидно сме поели по грешен път.
— Некроманти… Създават зараза, за да се сдобият с пресен материал за нечестивата си армия… — прошепна Артас, поглеждайки към димящите останки от склада. — Искам ги. Не… не. Искам водача им.
Ръкавиците му се свиха в юмруци.
— Искам нищожеството, което умишлено избива хората ми!
Той се сети за сандъците, които беше видял по-рано и печата, който носеха. Повдигна поглед и се загледа към пътя.
— Обзалагам се, че в Андорал ще намерим и него, и отговорите на въпросите ни.
Единадесет
Артас изтощаваше хората си и го знаеше, но времето беше твърде ценно, за да се пилее. Почувства се виновен, когато видя Джейна да дъвче парче сушено месо в движение. Светлината го освежаваше докато работеше с нея, но магьосниците използваха други енергии и той знаеше, че Джейна е изтощена от изключителните усилия, които беше положила по-рано. Но нямаше време за почивка, не и при положение, че животът на хиляди зависеше от тях.
Артас беше изпратен на мисия да разбере какво става и да го спре. Мистерията се разплиташе и той започваше да се съмнява дали ще успее да спре такава зараза. Нищо не се оказваше толкова лесно, колкото изглеждаше в началото. Но Артас нямаше да се предаде. Не можеше да го стори. Беше се заклел да направи абсолютно всичко, за да реши проблема, да спаси хората си и точно това щеше да стане.
Те видяха и подушиха дима в небето, преди да стигнат портите на Андорал. Артас се надяваше, че, ако градът е изгорял, то поне и зърното щеше да е унищожено, но после се почувства виновен от безсърдечните си мисли. Прогони ги в движение, пришпори коня си и готов за нападение, влезе в града. Наоколо горяха сгради, а черният пушек лютеше на очите му и дразнеше гърлото му. С насълзени очи той се огледа. Нямаше селяни, но нямаше и немъртви. Каква беше…
— Вероятно търсите мен, деца — дочу се спокоен глас.
Вятърът отнесе пушека в друга посока и Артас видя фигурата, скрита под черна роба, която стоеше недалеч от него. Артас беше напрегнат. Това сигурно е водачът им. Лицето на некроманта се виждаше неясно в сянката от качулката му, но личеше, че се усмихва самодоволно. У Артас се породи желание да му отреже главата. До човека стояха две от домашните му немъртви.
— Открихте ме. Аз съм Кел’Тузад.
Джейна ахна, разпознавайки името и бързо закри уста с ръката си. Артас я погледна, но бързо върна цялото си внимание към магьосника, като стискаше здраво чука си.
— Дойдох да ви предупредя — каза некромантът. — Не се месете повече. Любопитството ще доведе до гибелта ви.
— Знаех си, че следите от тази магия са ми познати! — гласът на Джейна трепереше от гняв. — Ти беше опозорен, Кел’Тузад, точно заради подобни експерименти! Казахме ти, че ще доведат до катастрофа, а ти изобщо не си се поправил!
— Лейди Джейна Праудмуър — измърка Кел’Тузад. — Я, колко е пораснал чиракът на Антонидас. Напротив, скъпа моя… както виждаш, доста съм понаучил.
— Видях плъховете, с които си експериментирал! — извика Джейна. — Това беше достатъчно зле… но сега…
— Сега съм продължил проучването си и съм се усъвършенствал — довърши Кел’Тузад.
— Ти ли си виновен за тази зараза, некроманте? — извика Артас. — Твой ли е този култ?