Кел’Тузад се обърна към него, а очите му проблясваха в сянката на качулката.
— Аз наредих на Култа на прокълнатите46 да разпространи заразеното зърно. Но не цялата заслуга е моя.
Изпреварвайки Артас, Джейна избухна:
— Какво значи това?
— Служа на Властелина на ужаса47 Мал’Ганис. Той командва Немъртвите пълчища48 — немъртвия бич, който ще прочисти тази земя и ще установи рая на вечната тъмнина! — изрече мъжът с хладен глас.
Студени тръпки побиха Артас, въпреки горещината от заобикалящите ги пожари. Той не знаеше какво е „Властелин на ужаса“, но значението на „Немъртвите пълчища“ беше ясно.
— И какво точно трябва да прочистят тези пълчища?
Тънките устни под белите мустаци отново се извиха в ехидна усмивка.
— Как какво? Живите, разбира се. Планът му вече е задействан. Търсете го в Стратхолм, ако искате повече доказателства.
На Артас му омръзна от намеци и закачки. Изръмжа разярено, грабна чука си и се спусна напред.
— В името на Светлината! — изрева той.
Кел’Тузад не помръдна. Остана на място и в последния момент въздухът около него се изви, изкриви се и той изчезна. Двете същества, които стояха до него, се нахвърлиха върху Артас, опитвайки се да го съборят на земята, а тежката им смрад допълни задушливия пушек. Артас се извъртя, успя да се освободи и със силен и точен удар стовари чука върху главата на едното нещо. Черепът му се пръсна, сякаш беше направен от фино стъкло, тялото се строполи и мозъкът му се разпръсна по земята. Второто свърши също толкова лесно.
— Хамбара! — извика той, изтича до коня си и се метна върху него. — Хайде!
Останалите също възседнаха конете си и се насочиха към главния път през горящото село. Хамбарите се издигаха пред тях, недокоснати от огъня, който сякаш беше достигнал до всяко друго място в Андорал.
Артас рязко дръпна юздите и скочи от коня, спускайки се към складовете. Отвори едната врата с надежда да открие сандъците пълни.
Мъка и гняв го обзеха, като видя празните помещения, в които тук-там по пода се търкаляха остатъци от зърно и умрели плъхове. Пребледнял, Артас се втурна към следващия и по-следващия, отваряше със замах вратите, макар да знаеше какво ще открие вътре. Всичките бяха празни. И то от известно време, съдейки по събралата се по пода прах и паяжините по ъглите.
— Стоката вече е изпратена — каза огорчено на Джейна, която тъкмо го беше настигнала. — Закъсняхме!
Той удари с юмрук по дървената врата, а Джейна се сепна.
— По дяволите!
— Артас, направихме всичко по силите…
Той се завъртя бесен.
— Ще го открия. Ще открия този нещастен любител на немъртви и ще го разчленя малко по малко за това! После нека си намери някой, който да го закърпи.
Артас беше бесен и се тресеше от гняв. Беше се провалил. Човекът стоеше точно пред него — и пак се провали. Зърното е изпратено и само Светлината знаеше колко хора щяха да умрат от това. Заради него. Не. Той нямаше да го позволи. Той щеше да защити хората си. Щеше да умре, защитавайки ги. Артас сви юмруци.
— На север — каза той на мъжете, които го следваха и които не бяха свикнали да виждат добродушния си водач толкова разярен. — Това е следващото място, където Кел’Тузад ще отиде. Да го заличим този вредител.
Артас яздеше като обладан, галопираше на север, посичайки всяка немъртва останка, която му се изпречеше на пътя. Нямаше и следа от преживения ужас. Единственото нещо, което се въртеше в главата му, беше човекът, който го ръководеше и гнусният култ, който го извършваше. Мъртвите скоро щяха да намерят покой, а Артас щеше да се погрижи никой повече да не се разболее.
Изведнъж се появи огромна тълпа немъртви. Вдигнали загнили глави, те се насочиха към Артас и хората му. Артас извика:
— За Светлината!
После пришпори коня си и се нахвърли срещу тях. Размахвайки чука си и крещейки несвързано, той изливаше гнева и болката си върху тези идеални мишени. За момент настъпи затишие и той успя да се огледа наоколо.
В безопасност и далеч от бойното поле, наблюдавайки всичко и без да рискува нищо, стоеше високата фигура на човека в черна роба. Сякаш ги чакаше. Кел’Тузад.
— Там! — извика Артас. — Той е там!
Джейна и хората му го последваха. Тя разчистваше пътя с огнените си мълнии, а мъжете довършваха тези, които не успяваха да паднат от първия път. Артас чувстваше праведна ярост във вените си, приближавайки все повече некроманта. Чукът му се издигаше и падаше толкова лесно и той дори не виждаше какво и колко посича. Очите му бяха фиксирани върху човека — ако подобно чудовище можеше да се нарече човек, който беше виновен за всичко това. Отрежи му главата и звярът ще умре.