Преди мисълта на Артас да се избистри, мъжът, който му обясни за сандъците, се сгъна на две. Още няколко го последваха. Странна зелена светлина обгърна телата им, започна да пулсира и се усили. Мъжете се хванаха за стомасите и се строполиха, а от устата им бликна кръв и попи по ризите им. Един от тях протегна ръка към Артас, молейки се за лек. Вместо това той — отвратен и ужасен, се вторачи в мъжа, който се превиваше от болка и умря за секунди.
Какво беше сторил? Мъжът молеше за лек, а Артас дори не вдигна ръка. Но можеше ли такова нещо да бъде излекувано, чудеше се той, загледан в трупа. Може ли Светлината дори да…
— Милостива Светлина! — извика Фалрик. — Хлябът…
Артас се сепна от крясъка, идващ от гузния му транс. Хлябът… онзи хляб… благотворен и питателен… сега беше повече от смъртоносен. Артас понечи да извика и предупреди хората си, но езикът му беше като глина в устата му. Заразата от зърното подейства преди дори принцът да намери думи. Очите на мъртвеца се отвориха. Той се изправи, клатейки се.
Ето как Кел’Тузад беше създал немъртвата си армия за толкова невероятно кратко време. Зловещ смях отекна в ушите му — Кел’Тузад се смееше маниакално, победоносно дори в смъртта. Артас се замисли дали не полудяваше от всичко, което беше преживял. Немъртвите се изправиха на крака и движенията им го накараха да се размърда и освободиха езика му.
— Защитавайте се! — извика Артас, замахвайки с чука си преди нещото да успее да се изправи.
Някои бяха по-бързи, скачаха на безчувствените си крака и насочваха срещу Артас оръжията, с които щяха да го защитят, ако бяха живи. Единственото му предимство беше, че немъртвите не бяха ловки с оръжията и повечето им изстрели не попадаха в целта. Хората на Артас междувременно атакуваха със суров поглед и помръкнали лица. Разбиваха черепи, обезглавяваха, посичаха тези, които допреди малко бяха техни съюзници.
— Принц Артас, немъртвите войски са тук!
С броня, опръскана с кръв и гной, Артас се извърна и очите му се разшириха.
Толкова много. Имаше толкова много скелети, умрели преди много време, пресни трупове, съживени наскоро и още от онези белезникави червиви създания прииждаха гръмовно към тях. Артас почувства паника. Бяха се сражавали с малки групи, но не и с цяла армия ходещи немъртви. Артас насочи чука си към небето и от него лумна живителна светлина.
— Не отстъпвайте! — извика той, а гласът му вече не трепереше от гняв. — Ние сме избраниците на Светлината! Няма да бъдем победени!
Светлината озаряваше решителното му изражение и той се впусна в атака.
Джейна беше по-изтощена, отколкото някога беше признавала дори пред себе си. Изцедена от дните, прекарани в сражения с малко или без почивка, тя се строполи след заклинанието си за телепортиране. Помисли, че е припаднала за момент, защото следващото нещо, което видя, беше как учителят й се навежда над нея и я вдига от пода.
— Джейна… дете, какво се е случило?
— Утър — започна с усилие тя. — Артас… Хартглен…
Тя се протегна и сграбчи робата на Антонидас.
— Некроманти… Кел’Тузад… съживява мъртвите, за да се бият…
Очите на Антонидас се разшириха. Джейна преглътна и продължи.
— Артас и хората му се сражават сами в Хартглен. Има нужда от подкрепления. Веднага!
— Мисля, че Утър е в замъка — каза Антонидас. — Ще изпратя няколко магьосници там, за да отворят портали за колкото мъже е нужно да поведе. Справи се много добре, мила. Много се гордея с теб. А сега си почини.
— Не! — извика Джейна.
Тя с мъка се изправи на крака, волята й отблъсна чувството на изтощение и протегна трепереща ръка, за да задържи Антонидас настрана.
— Трябва да бъда с него. Ще се справя. Хайде!
Артас не знаеше колко време се беше сражавал. Размахваше чука си неуморно с треперещи ръце и изгарящи дробове. Само силата на Светлината, преминаваща през него тихо и спокойно, държеше него и мъжете му на крака. Немъртвите като че отслабваха от силата му, но това явно беше единствената им слабост. Единствено чистото убийство — Артас се замисли дали можеше да „убие“ нещо, което вече беше мъртво — ги спираше завинаги.
Те продължаваха да прииждат. Една вълна след друга. Неговите мъже — хората му се превръщаха в тези неща. Тъкмо беше вдигнал уморени ръце за поредния си удар, когато на фона на целия грохот се чу познат глас.