— Някак си… ги превръща. Прави ги немъртви… нали? Моля те, кажи ми, че греша, Артас.
Вместо това той поклати глава.
— Затова толкова бързо се умножиха. Зърното беше наскоро пристигнало в Хартглен — тъкмо за да бъде смляно и опечено на хляб.
Джейна се взря в него.
— Последиците… — тя дори не можеше да си ги представи.
— Затова тръгнах незабавно. Знаех, че не мога да се справя сам с Мал’Ганис, но, Джейна… Не можех просто да седна и… да си чистя бронята и да си почивам…
Тя кимна безмълвно. Сега вече разбираше.
— А този пророк… не ме интересува колко силен мислиш, че е. Не мога просто да си тръгна и да оставя Лордерон да се превърне в… това… Мал’Ганис, който и да е той, трябва да бъде спрян. Трябва да открием всеки един сандък с това заразено зърно и да го унищожим.
Артас, явно отново развълнуван от разговора, скочи на крака.
— Къде, по дяволите, е Утър? Имаше цяла нощ, за да ни настигне.
Джейна остави настрана наполовина изядената си каша, изправи се и се дооблече. Мислите й препускаха в опита й да проумее цялата ситуация цялостно и хладнокръвно, както и да намери някакво решение. Безмълвно те вдигнаха лагера си и поеха към Стратхолм.
Облаците скриха слънцето и пепеляво-сивата зора се затъмни още повече. Започна да вали леден дъжд. Артас и Джейна вдигнаха качулките на мантиите си, но това не помогна особено на Джейна и когато най-сетне стигнаха до портите на града, тя се тресеше от студ.
Малко след като спряха конете, Джейна чу шум зад гърба си. Обърна се и видя Утър и хората му да изкачват пътя, който беше плувнал в кал. Артас се обърна развълнуван към Утър с горчива усмивка.
— Радвам се, че успя, Утър — каза рязко той.
Утър беше търпелив човек, но този път си изпусна нервите. Артас и Джейна не бяха единствените под напрежение.
— Внимавай как ми говориш, момче! Ти може да си принц, но аз все още съм по-висшестоящ паладин!
— Сякаш мога да забравя — отвърна Артас.
Той се изкачи бързо на върха на един хълм, за да огледа стените и града. Не знаеше какво точно търси. Знак за живот, може би… за нормалност. Знак, че са дошли навреме. Каквото и да е, което да му даде надежда, че все още може да направи нещо.
— Слушай, Утър, трябва да знаеш нещо за тази зараза. Зърното…
Вятърът смени посоката си и мирисът, който изпълни ноздрите му, не беше неприятен. Въпреки това Артас го усети като ритник в корема. Странният и особен аромат на печен хляб от заразено зърно не можеше да се сбърка в дъждовния въздух. За Светлината, не! Вече е смляно, омесено, опечено и…
Лицето на Артас се обезкърви. Очите му се разшириха от ужасяващото озарение. Закъснели сме.
— По дяволите, закъсняхме! Зърното… хората… — опита той отново. — Всички хора са заразени.
— Артас… — започна Джейна с тих глас.
— Може да изглеждат здрави сега, но е само въпрос на време да се превърнат в немъртви.
— Какво? — извика Утър. — Момче, да не си изгуби ума?
— Не — каза Джейна. — Прав е. Ако ядат от зърното, ще се заразят… и, ако се заразят… ще се превърнат.
Мислите й отново препускаха. Трябваше да могат да направят нещо. Антонидас веднъж й беше казал, че на всяко нещо, породено от магия, може да се противостои с магия. Само да имаха малко време да помислят, да можеха да се успокоят и да действат според логиката, а не според емоциите си, може би щяха да открият лек…
— Трябва да прочистим цялото село.
Изявлението на Артас беше недвусмислено и жестоко. Джейна примигна. Със сигурност не го мислеше.
— Как може дори да ти хрумне такова нещо? — Утър се провикна, тръгвайки към Артас. — Трябва да има друг начин. Това не е поразена ябълкова градина, това е град, пълен с човешки същества!
— По дяволите, Утър! Трябва да го сторим!
Артас доближи лицето си на сантиметър от това на Утър и за един страшен миг Джейна помисли, че и двамата ще извадят оръжията си.
— Артас, не! Не можем да го направим!
Думите излетяха от устата й, преди да успее да ги спре. Той се завъртя към нея, а очите му с цвят на море бяха изпълнени с гняв, болка и отчаяние. Тя моментално осъзна, че Артас наистина смята това за единствения изход — само по този начин можеше да защити останалите, непокварените животи. Трябваше да жертва прокълнатите — тези, които не можеха да бъдат спасени. Лицето му се успокои, когато тя продължи бързо, преди да успее да я прекъсне.