— Съжалявам, Артас. Не мога да гледам как правиш подобно нещо.
На лицето му вече нямаше маска, нямаше безпощаден студ, който да скрие болката му от нея. Шокиран, Артас отказваше да повярва. Тя не можеше повече да го погледне. Преглъщайки, с насълзени очи, Джейна се обърна и видя Утър, който я наблюдаваше състрадателно и с одобрение. Той й подаде ръка, за да й помогне да се качи на коня си, а тя с благодарност прие твърдостта и хладнокръвието му. Джейна се тресеше и се вкопчи в коня си, докато Утър възсядаше неговия. Той хвана и нейните юзди и двамата поеха надалеч от най-големия ужас, с който се бяха сблъсквали в цялото това жестоко изпитание.
— Джейна? — гласът на Артас я следваше.
Тя затвори очи, но клепачите й не спряха сълзите й.
— Съжалявам — прошепна отново тя. — Толкова съжалявам.
— Джейна?… Джейна!
Беше му обърнала гръб. Той не можеше да повярва. Известно време просто се взираше онемял в отдалечаващата се фигура. Как можа да го изостави така? Тя го познаваше. Тя го познаваше по-добре от всеки друг на този свят, може би по-добре от самия него. Винаги го беше разбирала. Изведнъж си спомни за нощта, когато се отдадоха на любовта си, окъпани в оранжевата светлина от горящия сламен човек, а след това и приятната лунна светлина. Държеше я в обятията си. „Не ме отхвърляй, Джейна. Никога не ме отхвърляй. Моля те.“ „Никога не бих го направила, Артас. Никога.“
О, да, силни думи, прошепнати в силен момент, но сега… сега, когато наистина имаше нужда от нея, тя направи точно това — отхвърли го и го предаде. По дяволите, тя дори призна, че би предпочела да умре, преди заразата да я застигне и да я превърне в осквернение на всичко добро, истинско и естествено. А сега го беше оставила сам. Ако беше го пронизала в гърдите, сигурно щеше да боли по-малко. Осени го мисъл — бърза, светла и ясна. Беше ли права?
Не, не можеше да бъде. Защото ако беше, това означаваше той да се превърне в масов убиец, а не беше такъв. Беше сигурен в това.
Той се отърси от ужасните си мисли, навлажни пресъхналите си устни и си пое дълбоко въздух. Някои от мъжете бяха тръгнали с Утър. Много от тях. Дори твърде много. Дали изобщо щеше да успее да прочисти града с толкова малко хора?
— Сър, ако позволите — каза Фалрик. — Ами… аз бих предпочел да ме разкъсат на парчета, отколкото да се превърна в един от онези немъртви.
Много от хората започнаха да се провикват одобрително и Артас се окопити. Сграбчи чука си.
— Няма да има никаква радост от това, което ще направим тук — каза той. — Само тъжна необходимост. Само нуждата да спрем заразата тук и сега с възможно най-малко жертви. Хората отвъд тези стени са вече мъртви. Ние го знаем, дори те да не го знаят и трябва да ги убием бързо и чисто, преди заразата да ни застигне.
Той погледна всеки един от мъжете, които не се бяха отказали от дълга си.
— Трябва да бъдат убити, а домовете им — изгорени, за да не станат подслон за тези, за които е твърде късно да бъдат спасени.
Мъжете кимнаха с разбиране и се присегнаха към оръжията си.
— Тази битка няма да е велика и славна. Ще бъде грозна и болезнена и съжалявам за необходимостта от нея с цялото си сърце. Но с цялото си сърце усещам, че това е правилното решение.
Артас вдигна чука си.
— За Светлината! — извика той, а в отговор хората му изреваха с оръжия в ръце.
После се обърна към портата, пое си дълбоко дъх и атакува.
Тези, които се бяха превърнали, бяха лесна мишена. Бяха врагът, не бяха хора, а жестоки неживи създания и разбиването на черепите им или отрязването на главите им беше толкова тежко, колкото отърването от подивял звяр. Другите… Те поглеждаха към въоръжените мъже, към принца си объркани, а после и ужасени. В началото повечето от тях дори не посягаха за оръжие. Познаваха плащовете им и знаеха, че хората, които бяха дошли да ги убият, бяха онези, които трябваше да ги защитават. Просто не можеха да осъзнаят какво се случва. Болка прониза сърцето на Артас, когато посече първия жив — момче, едва излязло от пубертета, което го погледна неразбиращо с кафявите си очи и докато промълви „Господарю, защо…“, Артас изрева с огромна мъка заради това, което беше принуден да извърши, и стовари в гърдите на момчето чука, който вече не излъчваше светлина. Може би Светлината също скърбеше заради нуждата от тези действия. Той сподави риданието, което се надигна в него и се насочи към майката на момчето.
Мислеше, че ще стане по-лесно, но не стана. Ставаше по-зле. Но Артас отказа да се предаде. Хората му го поглеждаха, очаквайки знак — забележеха ли колебание, веднага щяха да спрат и тогава Мал’Ганис щеше да победи. Той скри лицето си под шлема и сам започна да пали факлите, с които подпалваше къщите, пълни с хора, които крещяха, заключени в тях. Артас не позволи ужасните звуци и гледката да го забавят.