Дори почувства облекчение, когато някои от гражданите на Стратхолм започнаха да се отбраняват. Тогава се включи инстинктът му за самоотбрана и някак си смекчи натрапчивото чувство… както се беше изразила Джейна — че ги убива като животни.
— Очаквах те, млади принце.
Гласът беше дълбок и прокънтя в ушите и съзнанието му… само по един начин можеше да се опише — зловещ. Властелин на ужаса, беше му казал Кел’Тузад. Мрачно име за същество на мрака.
— Аз съм Мал’Ганис.
Артас усети лека вълна на щастие. Предположенията му се потвърдиха. Мал’Ганис беше тук, той беше отговорен за заразата и дори хората на Артас, които също чуха гласа, се обърнаха в търсене на източника му. Вратите на къщите, в които се криеха хората, се отвориха широко и от там заизлизаха ходещи мъртви, телата им излъчваха зелена светлина.
— Както виждаш, хората ти вече са мои. Ще преобърна този град къща по къща, докато угасне и последната искрица живот… завинаги.
Мал’Ганис се изсмя. Звукът беше пронизващ и зловещ.
— Няма да го позволя, Мал’Ганис! — извика Артас.
Със сърцето си той почувства правотата на деянията си.
— По-добре тези хора да умрат от моята ръка, отколкото да станат твои роби в смъртта си.
Още смях, а после изведнъж неприятното присъствие изчезна и Артас трябваше отново да се бие за живота си, нападнат от тълпа немъртви.
Колко време отне да избият всички живи и неживи в града, Артас никога нямаше да може да каже. Но всичко свърши. Беше изтощен, тресеше се и му се гадеше от вонята на кръв, пушек и сладникавия аромат на отровения хляб, който се носеше във въздуха, сякаш самите пекарни горяха. Блестящата му преди броня сега беше покрита с кръв и гной. Но Артас не беше приключил. Той чакаше този, за когото беше сигурен, че ще се появи, и не след дълго врагът му пристигна. Появи се от небето и застана на покрива на една от малкото неразрушени къщи. Артас бе зашеметен. Съществото беше чудовищно. Със синьосива кожа, като жив камък.
От голия му череп излизаха големи, извити напред и нагоре рога, а зад гърба му, като живи сенки се простираха две мощни крила. Краката му, покрити с метални остриета и украсени с ужасяващи кости и черепи, се сгъваха назад и завършваха с копита. Блестящите му зелени очи осветяваха оголените му в арогантна усмивка остри зъби.
Артас се вторачи в създанието, обладан от ужас и невярващ на очевидната истина пред него. Беше чувал истории, беше виждал картинки в стари книги и в библиотеката на двореца, и в архивите на Даларан. Но да се изправи пред такова чудовищно нещо, издигащо се над него на фона на червени пламъци и черен пушек…
Властелинът на ужаса беше демон. Митично същество. Не можеше да е истинско… но беше там, изправено пред него с цялото си ужасяващо величие. Властелин на ужаса.
У Артас започна да се надига страх, но той знаеше, че ако го допусне, това ще е краят му. Означаваше да умре от ръката на това чудовище… да умре без бой. Затова реши да замени това умопомрачително чувство с друго — с омраза. Справедлива ярост. Замисли се за хората, които загинаха от чука му, за живите и за мъртвите, за жестоките немъртви и за уплашените жени и деца, които не разбираха, че той просто иска да спаси душите им. Лицата им му вдъхнаха сили — те не можеха… нямаше да са загинали напразно. Някак си Артас успя да събере кураж и да погледне демона в очите, здраво стиснал чука си.
— Ще приключим с всичко това сега, Мал’Ганис! — извика той високо и силно. — Само аз и ти.
Властелинът наклони глава назад и се изсмя.
— Смели думи — изръмжа той. — За съжаление, твоят път не свършва тук.
Мал’Ганис се усмихна широко, черните му устни разкриха заострените му зъби.
— Твоето пътешествие едва сега започва.
Той махна с ръка, сочейки хората на Артас, а дългите му остри нокти проблеснаха на светлината от пламъците, които поглъщаха красивия град.
— Събери войската си и ела в арктическата земя на Нортренд. Там ще се разкрие истинската ти съдба.
— Истинската ми съдба? — гласът на Артас потрепери от гняв и объркване. — Какво ще…