Думите замряха в гърлото му, а въздухът около Мал’Ганис започна да се завихря и блести по познатия начин.
— Не! — изкрещя Артас.
Той дръзко се хвърли напред и щеше да бъде посечен на секундата, ако магията за телепортация не беше завършила точно тогава. Артас изкрещя, размахвайки слабо осветения си чук в празното пространство.
— Ще те намеря, ако трябва да отида до края на света! Чуваш ли ме? До края на света!
Артас беснееше, крещеше и размахваше чука си като подивял, докато изтощението не го принуди да спре. Той се подпря на него, разтреперан, плувнал в пот и ридаещ от гняв и мъка.
До края на света.
Тринадесет
Три дни по-късно лейди Джейна Праудмуър вървеше по улиците на някогашния славен град, гордостта на северен Лордерон. Сега той беше място на кошмари.
Вонята беше едва поносима. Джейна вдигна към лицето си кърпичка, напоена в есенция от пийсблум49, в почти успешен опит да потисне лошата миризма. Пожарите, които вече би трябвало да са напълно или почти стихнали от липсата на гориво, продължаваха да пламтят с пълна сила, което показваше, че е намесена магия. Освен задушливата миризма на пушек, която щипеше очите и гърлото й, въздухът беше примесен с воня от разлагащи се трупове. Те лежаха по земята, повечето от тях невъоръжени. Очите на Джейна се напълниха със сълзи, които се търколиха по бузите й, докато вървеше като в транс измежду подпухналите тела. Без да иска, тя изстена от болка, като видя, че Артас и хората му, в заблудената си милост не са пощадили дори децата.
Дали тези телца, бездиханни и сковани, щяха да се съживят и да я нападнат, ако Артас не ги беше довършил? Може би. Много от тях, със сигурност. Зърното е било раздадено и консумирано. Но от всички ли? Никога нямаше да разбере, нито пък той. „Джейна… моля те да дойдеш с мен.“ Гласът му беше напрегнат. Личеше си, че умът му е на стотици километри от тук. „Избяга ми. Спасих хората от града от това да станат негови роби, но… в последния момент той изчезна. Сега е в Нортренд. Ела с мен.“ Джейна затвори очи. Не искаше да си спомня последния им разговор. Не искаше да си спомня как изглеждаше — студен, гневен и далечен, решен да убие този Властелин на ужаса… Светлина, демон… на цената на всичко останало.
Тя се спъна в някакво тяло и очите й се отвориха широко, виждайки ужаса, оставен от мъжа, когото обичаше… когото още обичаше въпреки всичко. Как можеше още да го обича след подобно нещо, тя самата не знаеше, но, Светлина, истина беше…
„Артас… това е капан. Той е демоничен лорд. Ако е бил достатъчно силен, за да те примами в Стратхолм, със сигурност ще те победи на собствена територия, където е най-силен. Не отивай… моля те…“ Искаше да се хвърли в обятията му и физически да го задържи до себе си. Не трябваше да отива в Нортренд, не трябваше, защото там щеше да се срещне със смъртта си. И въпреки че той беше раздал толкова много смърт, тя не можеше да пожелае неговата.
— Толкова много смърт — прошепна тя. — Не мога да повярвам, че Артас е извършил такова нещо.
Но тя знаеше, че е така. Цял град…
— Джейна? Джейна Праудмуър?
Джейна се сепна и се отърси от болезнения си транс, чувайки познат глас. Утър. Обзе я странно чувство на облекчение, обръщайки се в посоката на гласа му. Тя винаги малко се плашеше от него, той беше толкова едър и силен… и толкова отдаден на Светлината. Спомни си с чувство на нелепа вина как когато с Артас бяха малки, се подиграваха зад гърба му на набожността му. Тогава им се струваше, че граничи с надутост и лицемерие. И тогава за тях той беше лесна мишена. Но преди три дни тя и Утър се противопоставиха на Артас.
„Закле се, че никога няма да ме отхвърлиш, Джейна — беше я обвинил Артас, а гласът му режеше като острие на меч. — Точно когато имах нужда от подкрепата ти, разбирането ти, ти се обърна срещу мен.“ „Аз… ти… Артас, не знаехме достатъчно, за да…“ „И сега отново отказваш да ми помогнеш. Отивам в Нортренд, Джейна. Бих искал да дойдеш с мен. Да ми помогнеш да се преборя с това зло. Ще дойдеш ли?“
Джейна потрепери. Утър забеляза, но замълча. С пълна броня, въпреки непоносимата горещина от буйните пламъци, той се доближи бодро към нея. Позата и присъствието му сега излъчваха сила и разбиране, а не заплаха. Той не я прегърна, но сграбчи окуражително ръката й.
— Знаех, че ще те намеря тук. Къде е Артас, мила? Накъде е повел флотилията?
Очите на Джейна се разшириха.