В деня, когато всичко се промени, Артас беше в лошо настроение. Тъкмо се беше върнал във временния лагер — премръзнал, уморен и гладен след поредния неуспешен поход. Беше толкова вглъбен в гнева си, че му отне известно време, преди да се осъзнае.
Стражите не бяха на постовете си.
— Какво по…
Той се обърна към Мурадин, който моментално посегна към брадвата си. Нямаше тела, разбира се… ако немъртвите ги бяха нападнали в отсъствието му, труповете щяха да бъдат съживени — възможно най-жестокият пример за „военна повинност“ в света. Но щеше да има кръв, следи от битка… нямаше такива.
Бавно и внимателно двамата продължиха напред. Лагерът беше изоставен. Всичко беше прибрано, но бяха останали шепа хора. Щом видяха Артас да идва, те се изправиха и го поздравиха. В отговор на мълчаливия му въпрос, единият от тях — капитан Люк Валънфор, каза:
— Извиняваме се, милорд. Баща Ви е отзовал флотилията по искане на лорд Утър. Експедицията е отменена.
Едното око на Артас потрепери.
— Баща ми е… отзовал войската ми? По искане на лорд Утър?
Капитанът изглеждаше нервен и отмести поглед встрани към Мурадин, за да отговори:
— Да, сър. Искахме да Ви изчакаме, но пратениците бяха твърде настоятелни. Всички мъже поеха на север към корабите. Разузнавачът ни предупреди, че по пътя гъмжи от немъртви, затова войниците бързаха да разчистят друга пътека през гората. Сигурен съм, че ще можете да ги настигнете, сър.
— Разбира се — отговори Артас с пресилена усмивка, а вътрешно кипеше от яд. — Извинете ме за момент.
Той отпусна ръка върху рамото на Мурадин и го привика встрани на по-тихо място.
— А-а, съжаля’ам, момко. Мно’о кофти се получава да…
— Не.
Мурадин примигна.
— Я пак?
— Няма да се върна. Мурадин, ако войниците ми ме изоставят, никога няма да победя Мал’Ганис. Заразата няма да спре!
Без да иска, повиши тон и привлече няколко любопитни погледа.
— Момче, т’ва е б’ща ти. Кралят. Не можеш да отмениш заповед. Т’ва е измяна.
Артас изсумтя. Може би баща ми е предател на народа си, помисли си той, но го премълча.
— Отнех ранга на Утър. Разпуснах ордена. Той няма право на глас. Баща ми е бил измамен.
— Ами тога’а ша тря’а да се разберете с него, кат’ се върнеш. Накарай го да разбере — ако е тъй, както казваш. Но не мо’еш да не се подчиниш се’а.
Артас изгледа остро джуджето. „Ако е така, както казвам?“ Какво намекваше джуджето? Че Артас лъже?
— Прав си за едно нещо. Мъжете ми са лоялни и разбират йерархията. Щом имат пряка заповед, никога няма да откажат да се върнат.
Той потърка брадичката си и се усмихна, осенен от идея.
— Това е! Просто ще отнемем средството им за придвижване. Така няма да е неподчинение… просто невъзможност за подчинение.
Рошавите вежди на Мурадин се събраха.
— К’во приказваш?
В отговор Артас се усмихна злорадо и му разкри плана си. Мурадин изглеждаше шокиран.
— Т’ва не е ли малко прекалено?
По тона на Мурадин си личеше, че идеята наистина е такава, сигурно дори доста повече от „малко“ прекалено. Артас го пренебрегна. Мурадин нито беше видял, нито беше принуден да извърши това, което Артас беше. Достатъчно скоро щеше да го разбере… когато се изправеха срещу Мал’Ганис. Артас беше убеден, че ще победи Властелина на ужаса. Трябваше да го стори. Щеше да спре заразата и заплахата към хората си. Тогава унищожаването на корабите щеше да е просто малко неудобство, като се има предвид, че е спасило жителите на Лордерон.
— Знам, че звучи твърде крайно, но това е начинът. Трябва да е.
След няколко часа Артас стоеше на брега Форготън Шор57 и гледаше как цялата му флотилия гори. Решението беше просто. Мъжете не можеха да се приберат и да го изоставят… ако нямаха кораби. Затова Артас ги подпали всичките.
Беше отишъл в гората и беше намерил наемници, които първо да му помогнат с немъртвите по пътя и после да залеят дървените кораби с масло и да ги запалят. В тази земя на непрекъснат студ и слаба светлина горещината, лъхаща от подпалените кораби, беше смущаващо добре дошла. Артас вдигна ръка, за да предпази очите си от ярката светлина. До него Мурадин въздъхна и поклати глава. Той и останалите джуджета, които шушукаха под мустак и гледаха пожара, все още не бяха сигурни, че това бе правилното решение.