— Т’ва изглежда зле — призна той с характерното за джуджетата разбиране. — Наобиколени сме.
Артас стоеше замислен, гневен.
— Можехме да успеем — прошепна той. — С Фростморн… можехме да успеем.
Мурадин отвърна поглед.
— Ами… момче… чудех се за тоя меч. И, ако тря’ва да съм честен… и за теб също.
На Артас му отне само секунда да разбере какво иска да му каже Мурадин.
— Искаш да кажеш, че знаеш как да го намерим?
Мурадин кимна и Артас го сграбчи за раменете.
— Каквито и съмнения да си имал, сега не може да се двоумиш. Не и когато Мал’Ганис е тук. Ако знаеш къде е, заведи ме при него. Помогни ми да взема Фростморн! Сам каза, че… не мислиш, че Мал’Ганис ще се зарадва да го види в ръцете ми. Войската на Мал’Ганис е по-многобройна от нашата. Без Фростморн ще загубим, разбираш, нали?
Мурадин го погледна с мъка и затвори очи.
— И’ам лошо предчувствие, момко. Зат’ва и не продължих… има нещо за тоя артефакт, как дойде информацията… нещо не е както тря’ва. Но обещах да стигна до края. Иди и ’земи няколко души с теб и да оти’аме да намерим тоя рунически меч.
Артас потупа по рамото стария си приятел. Това беше. Ще взема проклетия меч и ще го забия в черното ти сърце, Властелин на ужаса. Ще си платиш за всичко.
— Затворете онази пролука! — крещеше Фалрик. — Даван, огън!
Топовният гръм отекна през лагера, докато Артас бързаше към заместник-командира си.
— Капитан Фалрик!
Фалрик се обърна.
— Сър, напълно обградени сме. Може да удържим за известно време, но май ще ни надвият. Като… щом падне ли някой от нас, става един от тях.
— Знам, капитане. С Мурадин ще отидем да намерим Фростморн.
Очите на Фалрик се разшириха както от изненада, така и с надежда. Артас беше споделил част от историята за меча и вероятната му сила с някои от хората си.
— Щом го вземем, победата ни е сигурна. Можеш ли да ни осигуриш малко време?
— Да, Ваше Височество — Фалрик се усмихна, но продължи да изглежда напрегнат. — Ще задържим тези немъртви гадове.
Малко след това Мурадин, въоръжен с карта и някакъв странен светещ предмет, се присъедини към Артас и няколко от мъжете му. Беше намръщен и с тъжни очи, но вървеше изправено. Фалрик подаде сигнал и започна да привлича вниманието на врага. Повечето немъртви изведнъж се насочиха към него, освобождавайки задния изход на лагера.
— Да вървим — отсече рязко Артас.
Мурадин подвикваше за посоката, като от време на време поглеждаше в картата и светещия предмет, който явно пулсираше променливо. Придвижваха се по възможно най-бързия начин през дълбокия сняг, като спираха само за миг, за да потвърдят местоположението си. Облаците се насъбраха и небето притъмня. Заваля сняг и това още повече ги забави.
Артас започна да се движи автоматично. Заради снега трудно виждаше и на метър напред. Вече не се интересуваше накъде върви, просто местеше краката си, следвайки стъпките на Мурадин. Като че загуби представа за времето. Можеше да е вървял минути или дни. Съзнанието му беше погълнато от мисли за Фростморн. Спасението им. Артас беше сигурен, че ще бъде. Но дали ще успеят да стигнат до него, преди хората му в лагера да паднат в битката с немъртвите и техния демоничен господар. Фалрик каза, че ще удържат… за известно време. Колко още? Най-накрая да дочака Мал’Ганис… и то в собствения си лагер… и да не може да се бие с него…
— Ей там — каза благоговейно Мурадин и посочи. — Там вътре е.
Артас спря и замига с присвити заради силния сняг очи и заледените си мигли. Бяха стигнали до входа на пещера, която изглеждаше усойна и зловеща в тъмнината на сивия, снеговит ден. Вътре се виждаше някаква светлина — мека, синьозелена и едва доловима. Макар и смазан от умора и премръзнал, Артас се изпълни с вълнение и с мъка помръдна вкочанената си уста.
— Фростморн… и краят на Мал’Ганис. Краят на заразата. Хайде!
Сякаш понесен от вятър той забърза напред, подчинявайки краката на волята си.
— Момко! — гласът на Мурадин го сепна. — Толко’а ценно съкровище надали седи и чака някой просто да го ’земе. Тря’ва да сме по-внимателни.
Артас се подразни, но Мурадин имаше повече опит в тези неща. Затова кимна, стисна здраво чука си и влезе предпазливо в пещерата. Липсата на вятър и сняг в пещерата моментално ги ободри и те продължиха навътре. Оказа се, че светлината, която видяха да проблясва отвън, се излъчва от тюркоазени кристали и рудни жилки, вградени в каменните стени, пода и тавана. Артас беше чувал за подобни светещи кристали и сега беше благодарен за светлината, която му осигуряваха. Вместо да носят факли, мъжете можеха да държат здраво оръжията си. Преди чукът му излъчваше достатъчно светлина, за да ги води. Тази мисъл го ядоса и той бързо я прогони. Нямаше значение откъде идва светлината, важното беше да я има.