— Почакай, момко.
Резките думи на Мурадин, почти заповедни, като че се стовариха върху Артас като кофа ледена вода. Той примигна, събуден от захласа и се обърна към джуджето.
— Какво? Защо? — настояваше той.
Мурадин се беше вторачил с присвити очи към подиума под меча.
— Нещо не е наред.
Той посочи към меча с късия си дебел пръст.
— Твърде лесно беше. И виж как си стои, облян от светлинка, идваща кой знае от къде, кат’ цветенце, коет’ чака някой да го откъсне.
— Твърде лесно? — Артас го стрелна с невярващи очи. — Достатъчно дълго време ти отне да го откриеш. И трябваше да се преборим с онези същества.
— Ха! — изсумтя Мурадин. — ’Сичко, коет’ знам за артефактите, ми казва, че тука има нещо толко’а гнило, колкото в пристанището Буути Бей58.
Той въздъхна, лицето му остана все така намръщено.
— Почакай… Има няк’ъв надпис на подиума. Дай да видя дали ша мо’а да го прочета. Мо’е да ни каже нещо.
И двамата се приближиха. Мурадин коленичи до надписа, а Артас се загледа отблизо в меча, който сякаш го викаше. После изгледа с любопитство надписа, който толкова много заинтригува джуджето. Не беше написан на нито един от познатите му езици, но явно Мурадин можеше да го разчете, съдейки по начина, по който очите му следваха буквите.
Артас вдигна ръка и докосна леда, който го делеше от меча — гладък, лъскав и убийствено студен… Лед, да, но имаше нещо странно в него. Не беше просто замръзнала вода. Не знаеше как го разбра, но беше сигурен. Имаше нещо много силно в него, сякаш неземно. Фростморн…
— М-да, знаех, че ми е познат. Написано е на калимаг — езика на елементалите — продължи Мурадин и, четейки, се намръщи още повече. — Т’ва е… предупреждение.
— Предупреждение? За какво?
Сигурно разбиването на леда може да повреди меча, помисли си Артас. Неестественият къс лед изглежда беше отрязан от друго, по-голямо парче лед. Мурадин започна да превежда бавно. Артас слушаше с едно ухо, без да откъсва поглед от меча.
— Който ’земе тоя меч, ша получи вечна сила. Както мечът посича плътта, тъй силата ша оста’и белег върху духа.
Джуджето скочи на крака толкова развълнувано, колкото Артас не го беше виждал никога досега.
— А-ах, тря’ваше да се сетя. Мечът е прокълнат! Да се ма’аме бързо от тука!
Сърцето на Артас се сви от болка. Да се махаме? Да оставим меча да лети в ледения си затвор, недокосван, неизползван, а с такава сила? „Вечна сила“ обещаваше надписът, макар и да белязва духа.
— Духът ми вече е белязан — отсече Артас.
И наистина беше така. Беше белязан от нелепата смърт на любимия си жребец, от ужаса да види как мъртвите се съживяват, от предателството на любимата си — да, той обичаше Джейна Праудмуър. Можеше да го каже сега, в този момент, когато душата му сякаш стоеше гола, изправена на съд пред меча. Беше белязан от това да бъде принуден да избие стотици, от нуждата да измами хората си и завинаги да затвори устите на тези, които щяха да му противоречат или откажат подкрепа. Беше белязан толкова жестоко. Със сигурност белезите от силата, с която да победи ужасното зло, не можеха да бъдат по-страшни.
— Артас, момко — каза с груб и умоляващ глас Мурадин. — Достатъчно ти се е насъбрало на гла’ата, за да доба’яш и проклятие.
— Проклятие? — Артас се усмихна горчиво. — С радост ще поема всяко проклятие, само за да спася земята си.
С крайчеца на окото си той видя как Мурадин потръпва.
— Артас, знайш, че съм стабилен и не се подда’ам на фантазии. Казвам ти, т’ва е лоша ра’ота, момче. Оста’и го меча. Да си остане тука, загубен и забравен. Мал’Ганис е тука, хубаво. Оста’и го да му замръзне демоничният задник у тая пустош. Забра’и я тая ра’ота и заведи хор’та си вкъщи.
Изведнъж в ума на Артас се появиха образите на хората му. Той ги видя, а до тях видя и стотиците вече загинали от ужасната зараза. Загинали, за да се съживят, немислещи гниещи парчета плът. Ами те? Ами душите им, страданията им, жертвата им? Появи се и друг образ… голям къс лед — същият, който обгръщаше Фростморн. Сега видя откъде е дошло парчето лед. Беше част от нещо по-голямо, по-силно… и с руническия меч вътре в него му беше изпратен, за да отмъсти за загиналите си хора. В ума му прошепна глас. Мъртвите искат мъст. Какво беше една шепа хора в сравнение със страданието на тези, които са паднали по такъв жесток начин?
— По дяволите хората! — думите сякаш сами изскочиха отнякъде дълбоко в него. — Имам дълг към мъртвите. Нищо няма да ми попречи да си отмъстя, стари приятелю.