— Ваше Височество — каза той почтително. — Добре дошли в Лордерон. Искаше ми се само обстоятелствата да бяха по-радостни.
Вариан грациозно отвърна на поклона му.
— Както казах и на крал Теренас, особено съм благодарен за подкрепата и приятелството Ви в това трудно време.
Гласът му беше студен, пресилен и изтощен. Артас взе пелерината, туниката и панталоните му, ушити от рунклот и мейджуийв11, и красиво бродирани. Толкова бяха мръсни, сякаш Вариан ги беше носил половин живот. Явно си беше мил лицето, но по слепоочията и под ноктите му имаше следи от мръсотия.
— След малко слугите ще Ви донесат храна и кърпи, гореща вода и вана, за да се освежите, принц Вариан.
Теренас продължаваше да се обръща към момчето с титлата му. Нямаше да е за дълго, но Артас разбираше защо кралят я подчертаваше сега. Вариан имаше нужда да се чувства все още уважаван и все още от благородно потекло сега, когато беше загубил всичко, освен живота си. Вариан сви устни и кимна.
— Благодаря — едва промълви той.
— Артас, оставям го на грижите ти.
Теренас стисна окуражително рамото на Вариан, после излезе и затвори вратата след себе си.
Двете момчета се взряха един е друг. Умът на Артас блокира. Настъпи неловка тишина. Накрая Артас изпусна:
— Моите съболезнования за баща Ви.
Вариан потръпна, обърна се и се отправи към огромните прозорци, гледащи към езеро Лордамиър. Снегът, който чакаха цяла сутрин, вече се бе появил и се стелеше тихо, покривайки земята с нежно одеяло. Жалко — при хубаво време можеше да се види целият път до крепостта Фенрис.
— Благодаря.
— Сигурен съм, че е загинал в честна битка и се е борил докрай.
— Беше убит — гласът на Вариан беше рязък и безчувствен.
Артас се завъртя и го изгледа шокиран. Изражението му в профил, осветено от студената светлина на зимния ден, беше неестествено спокойно. Само очите му, силно зачервени, кафяви и изпълнени с болка, изглеждаха живи.
— Доверен приятел успя да й уреди среща насаме с него. Тогава тя го уби. Прониза го право в сърцето.
Артас зяпна. Смърт в славна битка беше достатъчно трудна за преглъщане, но това…
Без да се усети, той постави длан върху ръката на принца.
— Вчера видях как се ражда жребче — каза му той.
Прозвуча глупаво, но беше първото нещо, което му дойде на ум и го изрече искрено.
— Щом времето се проясни, ще те заведа да го видиш. Кончето е просто невероятно.
Вариан се обърна и се вгледа продължително в Артас. По лицето му се изписаха най-различни емоции — обида, недоумение, благодарност, копнеж, разбиране. Накрая очите му се напълниха със сълзи и Вариан отмести поглед. Скръсти ръце и се преви, а раменете му се затресоха от плача, който усилено се опитваше да сподави. Но не успя и все пак освободи силните и изтерзани ридания за баща, за кралство, за начин на живот, които вероятно не беше имал възможност да оплаче до този момент. Артас стисна ръката му и усети, че е твърда като камък.
— Мразя зимата — проплака Вариан, а дълбочината на болката, изразена с тези две прости и привидно нелогични думи, трогнаха Артас.
Той не издържа на гледката на толкова силна мъка и чувство на безпомощност, затова отмести ръката си, обърна се и се загледа през прозореца.
Навън продължаваше да вали сняг.
Две
Артас беше объркан. Мислеше, че щом вече се заговори за орки, най-накрая ще започне сериозни тренировки и то вероятно с новия си най-добър приятел Вариан. Вместо това стана точно обратното. В резултат от надвисналата война с Ордата, всички способни да размахват меч, включително и майсторите ковачи, постъпиха във войската. Вариан съжали по-малкия си другар и известно време беше до него, но накрая въздъхна и го изгледа съчувствено:
— Артас, не искам да прозвуча грубо, но…
— … аз съм ужасен.
Вариан се смръщи. В тренировъчната зала двете момчета, облечени с кожени ризници и шлемове, се упражняваха в бой с дървени мечове. Вариан отиде до стойките, закачи меча си и си свали шлема.
— Изненадан съм колко си подвижен и бърз.
Артас се намръщи. Познаваше Вариан достатъчно добре и знаеше, че по-големият принц се опитва да смекчи удара. Той го последва начумерено, закачи меча си и започна да развързва защитната си ризница.
— В Стормуинд започваме да тренираме от много малки. На твоята възраст вече имах специално изработени за мен доспехи.