Артас отмести погледа си от меча и срещна разтревожените очи на Мурадин, които леко смекчиха гнева му.
— Нито дори ти.
— Артас… аз те научих да се биеш. Исках да ти помо’на да станеш добър воин, а също и добър крал. Но част от т’ва да бъдеш добър воин е… да мо’еш да избираш кои битки да водиш и с к’во оръжие да се сража’аш.
Той побутна с дебелия си показалец леда около Фростморн.
— А т’ва не е оръжие, коет’ би искал в арсенала си.
Артас хвана с двете си ръце парчето лед и приближи лицето си на няколко сантиметра от повърхността му. Сякаш някъде отдалеч продължаваше да чува гласа на Мурадин.
— Чуй ме, момко. Ша намерим друг начин да спасим хор’та ти. Се’а да вървим, ша се върнем и ша измислим нещо.
Мурадин грешеше. Просто не разбираше. Артас трябваше да го направи. Ако си тръгнеше сега, щеше да се е провалил отново, а не можеше да го допусне. Всеки път някой се беше опитвал да го спре. Не и този път.
Той вярваше в Светлината, защото я беше виждал и използвал. Повярва и в духове и ходещи мъртви, защото се беше сражавал с тях. До този момент беше осмивал идеята за невиждани сили и духове, обладаващи места и неща. Но сега сърцето му туптеше в очакване и копнеж… жажда, която сякаш разяждаше душата му. Думите, преплетени с ужасно желание, като че сами излязоха от устата му.
— Сега призовавам душите на това място — каза той, а дъхът му замръзваше в ледения неподвижен въздух.
Само на ръка разстояние Фростморн стоеше във въздуха и го чакаше.
— Каквито и да сте, добри или зли, нито едно от двете или и двете. Усещам присъствието ви. Знам, че ме слушате. Готов съм. Разбирам. И сега ви казвам… Ще дам всичко, ще платя всяка цена, помогнете ми да спася хората си.
За един дълъг, зловещ миг нищо не се случи. Дъхът му замръзна, изчезна и замръзна отново, а по челото му изби студена пот. Беше предложил всичко, което имаше… Отново ли беше отхвърлен? Отново ли се беше провалил?
Изведнъж с леко изскърцване, което спря дъха му, върху гладката повърхност на леда се появи малка пукнатина. Тя бързо продължи нагоре, после в зигзаг и обхвана целия къс. Артас едва виждаше меча в сърцевината му. В следващия момент той отскачаше назад, запушвайки ушите си от силното пропукване, което изпълни помещението.
Ледената обвивка на меча се пръсна. Из пещерата се разлетяха парчета — остри и назъбени като мечове. Разбиваха се в твърдия каменен под и стените, но дори докато Артас падаше на колене, закривайки с ръце главата си, той чу внезапен вик.
— Мурадин!
Ударът от леденото парче го беше отхвърлил няколко метра назад. Сега Мурадин лежеше проснат на ледения под, от корема му стърчеше ледено острие, а кръвта му бавно се стичаше около него. Лежеше неподвижно, със затворени очи. Артас бързо скочи на крака и се затича към стария си приятел и учител, изхлузвайки ръкавиците си. Постави ръка върху раната, взря се в нея и пожела Светлината да дойде и да изпълни ръцете му с лечебна енергия.
Артас се разтърси от чувство на вина. Това ли бе ужасната цена? Не неговият собствен живот, а животът на приятел. Някой, който се беше грижил за него, който го беше подкрепял. Артас склони глава и с парещи сълзи изрече молитва. Аз съм виновен. Цената е моя. Моля те…
И тогава, като познато докосване от любим приятел, той я почувства. Светлината премина през него, успокояваща и топла. Артас сподави плача си, виждайки как сиянието обгръща ръката му. Беше стигнал толкова надалеч, но не беше прекалено късно. Светлината не го беше изоставила. Трябваше само да я приеме, да отвори сърцето си за нея. Мурадин нямаше да умре. Той щеше да го излекува и заедно щяха…
Нещо се завъртя зад главата му. Не, не, не главата му, а съзнанието му. Той погледна бързо нагоре и остана зашеметен. Мечът се беше освободил и стоеше пред него, а синьо-белите му руни го обгръщаха със студена и величествена светлина. Светлината на Артас угасна в ръцете му, докато се изправяше, като че беше хипнотизиран. Фростморн го очакваше като любовница, чакаща докосването от любимия, за да се разкрие в целия си блясък.
Шепотът в дълбините на съзнанието му продължи. Това беше пътят. Беше глупаво да се довери на Светлината. Тя го беше предавала неведнъж. Нямаше я, за да спаси Инвинсибъл, нямаше я, за да спре безжалостната зараза, която беше на път да заличи населението на кралството му. Мощта, силата на Фростморн… това беше единственото нещо, което можеше да се опълчи на Властелин на ужаса.