Мурадин беше станал жертва на тази жестока война. Но дано да се окажеше последната. Артас направи няколко колебливи крачки и се приближи до сияйното оръжие с протегната, трепереща и мокра от кръвта на приятеля си ръка. Тя докосна дръжката, пръстите му я обгърнаха. Пасна му идеално, сякаш бяха създадени един за друг.
През него премина студ, разтърси ръцете му, обхвана цялото му тяло и проникна в сърцето му. За миг усети болка и леко се стресна, но после изведнъж всичко беше наред. Всичко беше наред. Фростморн му принадлежеше и той принадлежеше на него. Гласът му говореше, шептеше в съзнанието му, сякаш винаги е бил там.
С радостен вик той вдигна оръжието, взрян в него с възхищение и гордост. Сега щеше да оправи всичко… той, Артас Менетил и славния Фростморн, който вече беше такава част от него, каквато бяха умът му, сърцето му и дъхът му… и той внимателно слушаше тайните, които му разкриваше.
Шестнадесет
Артас и хората му дотичаха до лагера и видяха, че битката не е приключила. Броят на войниците му беше намалял, но нямаше трупове. Той и не очакваше да види такива. Загиналите се съживяваха като врагове под командването на Властелина на ужаса.
Фалрик, с броня, цялата покрита с кръв и гной, го видя и се провикна:
— Принц Артас! Направихме каквото можахме и… Къде е Мурадин? Не можем да удържаме повече.
— Мурадин е мъртъв — каза Артас.
Студената, но утешителна същност на меча явно отслабна и сърцето му се изпълни с болка. Мурадин беше платил цената… но щеше да си струва, ако успееше да повали Мал’Ганис. Джуджето щеше да се съгласи, ако знаеше всичко, ако разбираше както Артас разбираше. Хората на Мурадин бяха поразени, но продължиха да обстрелват немъртвите, които също не спираха да прииждат към тях.
— Смъртта му не беше напразна. Горе главата, капитане. Врагът няма да устои дълго на силата на Фростморн!
Всички се загледаха с невярващи очи, а Артас се хвърли в тълпата. Мислеше, че се е сражавал добре с благословения си чук, който сега лежеше изоставен и забравен в ледената гробница, където беше затворен Фростморн, но… Жертвите, които посичаше с меча, бяха несравнимо повече. Артас усещаше Фростморн все повече като свое продължение, а не като оръжие. Той бързо влезе в ритъм и започна да посича немъртвите, които се струпваха като стръкове жито пред косата на жътваря. В ръцете си държеше най-балансираното и перфектно оръжие. Един удар и раменете на създанието останаха без глава. Втори помитащ удар и около Артас се разхвърчаха костите на някакъв скелет. Следващ удар повали трети немъртъв. Около Артас се трупаха тела, докато той си проправяше път през немъртвите. В един момент, докато се оглеждаше за следващата си жертва, той видя как Фалрик се е загледал в него. На познатото му лице беше изписано благоговение, но също така и шок… и ужас? Сигурно заради гледката на клането. Фростморн просто пееше в ръцете му.
Вятърът се усили и започна да вали силен сняг на парцали. Фростморн явно беше съгласен, тъй като снеговалежът по никакъв начин не пречеше на Артас. Отново и отново острието улучваше целта си и все повече немъртви затрупваха земята. Накрая робите около него свършиха. Дойде време за господаря им.
— Мал’Ганис, страхливецо! — провикна се Артас.
Дори гласът му звучеше по различен начин в собствените му уши и се носеше леко по свистящия вятър.
— Ела и се покажи! Подмами ме да дойда до тук, а сега се изправи срещу мен!
И ето че демоничният Властелин се появи, по-грамаден, отколкото Артас го помнеше, но със същата самодоволна усмивка. Изправи се в целия си ръст, крилете му разцепваха въздуха зад него, а опашката му свистеше. Щракна с пръст и немъртвите воини под командването му застинаха на място.
Този път Артас беше готов за страховитата среща с Властелина на ужаса. Изобщо не трепна. Вперил поглед във врага си, той безмълвно вдигна Фростморн и руните по острието му засияха. Мал’Ганис разпозна оръжието и леко присви сините си устни.
— Значи си взел Фростморн с цената на живота на другарите си, точно както каза Тъмният лорд59. По-силен си, отколкото предполагах.
Артас чу тези думи, но друг кадифен глас нашепваше в съзнанието му. Артас внимателно слушаше, а после се озъби свирепо.
— Хабиш си времето, Мал’Ганис. Сега чувам само гласа на Фростморн.