Властелинът отметна рогатата си глава назад и се изсмя.
— Чуваш гласа на Тъмния лорд — отвърна Мал’Ганис и посочи към меча с острия си черен нокът. — Той ти шепне чрез меча, който държиш!
Артас усети как кръвта напуска лицето му. Господарят на Властелина на ужаса… говори ми чрез Фростморн. Но как е възможно това? Това ли беше последният номер? Дали не е бил подмамен и доведен право в лапите на Мал’Ганис?
— Какво ти казва, млади човеко?
Самодоволната му усмивка се появи отново, сякаш знаеше нещо, което никой друг не знае. Властелинът на ужаса злорадстваше, наслаждавайки се на този обрат.
— Какво ти казва Тъмният лорд на мъртвите сега?
Шепотът се появи отново, но този път злорадо се усмихна Артас — като огледален образ на Властелина на ужаса. Сега той знаеше нещо, което Мал’Ганис не знаеше.
Артас размаха огромното, блестящо и изящно острие на Фростморн над главата си и зае нападателна поза.
— Казва ми, че е дошло време за отмъщението ми.
Зелените блестящи очи се разшириха.
— Какво? Не е възможно да…
Артас атакува. Мощното руническо оръжие се издигна и падна. Властелинът на ужаса не беше готов, но се поколеба само за миг и успя да вдигне навреме жезъла си и да парира удара. Отскочи настрани, а огромните му криле завихриха въздуха, но вятърът само разроши златните коси на Артас, без да наруши баланса или скоростта му. Той атакуваше отново и отново, вледеняващо спокоен, но бърз и смъртоносен като пепелянка, а острието на меча му пламтеше. Изведнъж усети нещо. Фростморн е жаден.
Част от него реагира с порив на страх. Жаден за какво? Нямаше значение. Той, Артас, жадуваше за мъст и щеше да я получи. Всеки път, щом Мал’Ганис опиташе да направи магия, се появяваше Фростморн, отблъскваше го настрани, разрязваше плътта му, тормозеше го, и накрая дойде мигът за последния смъртоносен удар. Артас почувства нетърпението на Фростморн, жаждата му и изкрещя, описвайки блестяща синя дъга с руническото острие, което нанесе смъртоносната рана в корема на Мал’Ганис.
Тъмна кръв се разпръсна и закапа по снега, а Властелинът на ужаса рухна. На лицето му беше изписано удивление, сякаш до самия си край той не беше повярвал, че може да бъде победен.
Артас остана на място, вятър и сняг се виеха около него, острието на Фростморн блестеше, на места затъмнено от тъмната демонична кръв, и осветяващо славната сцена.
— Свърши се — каза тихо Артас.
„Тази част от пътешествието ти — да, млади принце“ — прошепна Фростморн… Или дали наистина не беше самият Тъмен лорд, за когото спомена Мал’Ганис? Не знаеше, а и не го интересуваше. Артас се наведе и внимателно почисти острието в снега. „Но има още. Още толкова много. Толкова много сила, която може да бъде твоя. Толкова много знание и власт.“ Артас си спомни за Мурадин, когато четеше надписа. Без веднага да осъзнае, той сложи ръка на сърцето си. Мечът вече беше част от него и той беше част от меча.
Снежната буря се усилваше. Артас с голяма изненада забеляза, че изобщо не му е студено. Изправи се с Фростморн в ръка и се огледа наоколо. Демонът лежеше вкочанен в краката му. Гласът — на Фростморн или на мистериозния Тъмен лорд — беше прав. Имаше още. Още толкова много. И зимата щеше да му покаже. Артас Менетил сграбчи руническия меч, впери поглед към снежната буря и се затича, за да я прегърне.
Артас знаеше, че ще помни камбаните цял живот. Биеха ги само по особено важни случаи — кралска сватба, раждането на престолонаследник, погребение на крал… всички неща, които означаваха преходи в живота на кралството. Но днес камбаните звъняха, защото беше празник. Той, Артас Менетил, се беше завърнал вкъщи.
Беше известил за победата си. За откриването на виновника за заразата. За търсенето му. За убийството му и за този ден на славното му завръщане в родната му земя. Докато вървеше по пътя към Столицата пеша, той беше посрещан с радостни викове, поздрави и ръкопляскане… благодарни излияния от нация, спасена от принца й. Той ги приемаше, но след толкова дълго време нямаше търпение да се срещне с баща си.
„Искам да говорим насаме, татко, за да ти разкажа за всичко, което научих и видях“ — беше му написал в писмо, доставено няколко дни по-рано от бърз вестоносец. „Сигурно си говорил с Джейна и Утър. Представям си какво са ти казали, как са се опитвали да те настроят срещу мен. Уверявам те, постъпих така, както сметнах, че ще е най-добре за народа на Лордерон. Накрая унищожих този, който донесе заразата на хората и се връщам победител, в очакване на новата ера за кралството ни.“