Лицата на тези, които маршируваха зад него, бяха скрити под качулките им също като Артас и бяха толкова мълчаливи, колкото и той. Тълпата явно не очакваше тяхната реакция, за да отпразнува бурно завръщането им. Огромният подвижен мост беше свален и Артас премина по него. И тук имаше радостни тълпи, но вече не от обикновените хора, а от дипломати, благородници, гостуващи сановници на елфи, джуджета и гноми. Те стояха не само из двора, но и по ложите на балконите. Цветчета от рози — розови, бели и червени обсипваха завръщащия се герой на кралството.
Артас си спомни за онзи дъжд. Искаше да види Джейна на сватбения им ден… розови цветчета, посипващи усмихнатото й лице, което се обръща към него за целувка… Джейна…
Развълнуван от мислите си, той улови едно червено цветче в ръкавицата си. Побутна го замислено, но се намръщи, виждайки как се появява някакво петно. То порасна пред очите му, изсуши и унищожи цветчето, и накрая в ръката му то остана по-скоро кафяво, отколкото червено. Артас бързо захвърли мъртвото нещо и продължи напред.
Отвори с трясък огромните порти на тронната зала, която толкова добре познаваше, закрачи навътре, зърна за миг Теренас и му хвърли усмивка, която остана полускрита от качулката му. Артас коленичи покорно, държейки Фростморн пред себе си, а върхът на острието докосна знака, издълбан върху каменния под.
— Ах, сине. Радвам се да те видя вече вкъщи — каза Теренас, изправяйки се с леко олюляване.
Теренас не изглежда добре, помисли си Артас. Инцидентите от последните няколко месеца го бяха състарили. Косата му сивееше, очите му изглеждаха уморени. Но вече всичко щеше да бъде наред. Повече няма нужда да се жертваш за хората си. Повече няма нужда да носиш тежката корона. Погрижил съм се за всичко.
Артас се изправи, а от движенията му бронята му леко потракна. Вдигна ръка и отметна качулката си, наблюдавайки реакцията на баща си. Теренас видя промяната в единствения си син и очите му се разшириха.
Косата на Артас, която преди беше златиста като зърното, което хранеше хората му, сега беше бяла като кост. Лицето му беше бледо, сякаш кръвта му беше източена от него.
„Време е“, прошепна Фростморн. Артас се приближи до баща си, който се беше спрял на подиума, вторачен и несигурен. Из залата бяха поставени няколко стражи, но те не можеха да му се опрат, нито на Фростморн, нито на двамата войници, които бяха дошли с него. Артас закрачи смело по килима на стъпалата и хвана баща си за ръката. После извади меча си. Руните на Фростморн блеснаха доволно. И после шепот… не от оръжието, а от спомен… гласът на тъмнокосия принц, сякаш отпреди цял един живот… „Бил е убит. Доверен приятел… тя го е убила. Пронизала е сърцето му…“ Артас поклати глава и гласът замлъкна.
— Какво е това? Какво правиш, сине?
— Заемам мястото ти… татко.
И гладът на Фростморн беше утолен… за момента.
Артас пусна на воля новите си верни и послушни поданици. Ликвидирането на стражите, които се втурнаха към него, виждайки смъртта на баща му, беше лесно. После той излетя навън с леденото намерение да продължи на двора.
Настъпи ужас. Веселбата бързо се превърна в жестока бъркотия. Празникът се превърна в бягство за живот. Много малко успяха да избягат. Повечето от тези, които бяха чакали с часове, за да посрещнат принца си, лежаха мъртви, в страшни кървящи рани, откъснати крайници, смачкани тела. Посланиците лежаха до обикновените хора — мъже, жени и деца, всички зловещо еднакви в смъртта си.
Артас не се интересуваше от съдбата им — храна за гаргите или нови воини под негово командване. Щеше да ги остави на капитаните си — Фалрик и Маруин — също толкова белокоси като него и двойно по-безпощадни.
Артас мина по пътя, по който беше дошъл, съсредоточен върху едно-единствено нещо. След като дворът и труповете — съживени или не, останаха зад гърба му, той се втурна да бяга. Нямаше кон, който да язди, животните подивяваха от миризмата му и тази на последователите му. Но беше разбрал, че не се уморява, не и щом Фростморн или Крал-лич, който му говореше чрез острието, му шептяха в ухото. Той тичаше бързо към мястото, където не беше идвал с години.
В главата му се гонеха гласове, спомени, думи… „Знаеш, че все още не бива да го яздиш. Изпусна си уроците. Отново…“ Ужасният агонизиращ рев на Инвинсибъл кънтеше в главата му. Светлината, която се забави в онзи страховит момент, тя сякаш се двоумеше дали е достоен за благословията й. Лицето на Джейна, когато приключиха връзката си. „Чуй ме, момче… Сянката вече падна и не можеш да сториш нищо, за да я спреш… Колкото повече се стремиш да избиеш враговете си, толкова по-бързо ще предадеш хората си в ръцете им.“ „Това не е поразена ябълкова градина, това е град, пълен с човешки същества!“ „Знаем твърде малко… не можем просто да ги убием като животни заради собствения ни страх!“ „Излъга хората си и предаде наемниците, които се биха за теб! Т’ва не е момчето на крал Теренас.“